Долу на партера не се виждаше дежурен пазач. Кел влезе в сградата, като си отключи с миниатюрното дистанционно, което му бе дала Амилия. Качи се с асансьора до четвъртия етаж и видя вратата на офиса, подпряна с кашони, натрупани на купчини по три един върху друг. Лампите в по-голямото помещение надолу по коридора бяха запалени; от там се чуваше шум, по пода пробяга човешка сянка.
- Ехо? Има ли някой?
Шумът престана. Кел чу мъжки глас, който изръмжа: „Това пък какво беше?“, и видя Харолд Моубри да подава глава покрай рамката на вратата, присвил очи като човек, който наднича във фурна, за да види дали вечерята му е готова.
- Ти ли си, шефе? Какво правиш тук по това време?
Моубри беше отговорникът за техническото обезпечаване на операцията преди две години, когато откриха сина на Амилия. Беше колкото сръчен с микрофоните и миниатюрните камери, толкова и цапнат в устата и остър в езика, когато трябваше да се пусне някоя солена шега за разведряване на настроението.
- Тъкмо щях да те попитам същото - отвърна Кел. -Радвам се да те видя.
За негова изненада, това си бе самата истина. Присъствието на стария и верен колега му подейства облекчаващо след изнервящата вечер. Той пристъпи към Харолд в полутъмния коридор и двамата се здрависаха.
- Е, какво ще правим този път? - попита Харолд. -Да не се окаже, че Амилия е имала и дъщеря, за която не е подозирала? Последния път се чувствах като герой от „Мама Миа“.
Кел се изсмя, докато се опиташе да потисне надигащото се в него разкаяние, че в късогледото си упорството не се бе обадил на Рейчъл.
- Един Братовчед, който ни създава грижи. Райън Клекнър. От бюрото им в Истанбул. Ще бъде в Лондон за пет дни, в един момент ще има спешна среща, която сигурно ще иска да мине без свидетели.
Харолд кимна. Кел се върна до входната врата и натисна електрическия ключ; лампите в кабинета му примигнаха и се запалиха. Харолд потвърди, че е доволен от инсталираната апаратура в двете стаи в „Рембранд“. Междувременно Кел се беше сдобил с имената и адресите на жените от Фейсбук и му каза да постави в домовете им микрофони, но без камери. Срещата с приятелите от „Джорджтаун“ беше насрочена за сряда вечер в „Галвин“, ресторант на Бейкър Стрийт. Двамата обсъдиха накратко възможността за поставяне на бръмбари в една от масите, но си казаха, че би било безсмислено. Вместо това щяха да заемат позиции с таксита пред ресторанта в момента на излизането му.
- Това май е повече по специалността на Дани, а? -Моубри имаше предвид Дани Олдрич, друг ветеран от 2011 г., който щеше да оглави екипа за наблюдение в отсъствието на Джавед Мосин.
- Така е - съгласи се Кел. - В един момент Клекнър ще се опита да изчезне. - Харолд беше застанал до вратата в кабинета му. И двамата бяха запалили цигари, след като разтвориха широко прозорците. - Ще имаме само седем души проследяващ екип, максимум осем. В идеалния случай бих желал да му турна нещичко, или малко прашец, или микрофонче.
- Да, Амилия спомена нещо такова.
Кел вдигна глава.
- Наистина ли?
Харолд го погледна смутено, сякаш бе казал повече, отколкото бе нужно. Кел заподозря, че крие нещо. Спомняше си разговора с Амилия в Истанбул, неприятното усещане, че някаква паралелна операция се извършва без негово знание, че от него се укрива секретна информация.
- Какво искаш да кажеш? - попита той, като смачка цигарата си.
Харолд се обърна и излезе от стаята. Кел го последва по коридора към затвореното помещение, където подготвяше мониторите за наблюдение на „Рембранд“. Лицето на Харолд не се виждаше, когато каза:
- Ами... обичайното, нали знаеш? Най-новите джаджи. Всичко онова, което можем да направим, за да не изпускаме обекта от очите и ушите си.
- И какво можем да направим?
Харолд се беше съвзел, обърна се към него и го озари с характерната си усмивка.
- Работя по въпроса, шефе - каза той. - Работя по въпроса.