Тогава ми се струваше, че заспивам. Сега като че се събуждах. Дали целият ми живот на Момпрачемски тигър не е бил един дълъг сън?
Наистина ли аз бях нападал толкова холандски и английски кораби, на които отнемахме метала? Аз ли бях командувал кораба, който нехаеше за гнева на неприятелската артилерия? Аз ли бях приятелят на оная чудна и смела мис Ева? И прогоненият или преследван раджа, гордият Сандокан, не е ли и той някакво приказно видение?
Капитан Пиер ме потупа по рамото с широката си лапа.
— Не съжалявате ли, че напуснахте Малайския архипелаг? — каза той.
— Не, капитане… Радвам се. Съжалявам само, че не можах да спася другарите си!
— Интересно как сте станали другари?
— Уверявам ви, че те са храбри и благородни.
— Да… когато устояват на изкушението да режат главите на хората — извика капитанът. После се поправи: — Наистина, те защитават родината си… Ех! Добре, че винаги сте си запазват кожата… Морските пътешествия вече сами по себе си са пълни с вълнения, но вие сте избрали за кариерата си много опасен живот!
— Да. Цяла редица непредвидени обстоятелства ме доведе до това, което инак може би нямаше да правя. Но нямам никакво желание да започва отново. Пак обичам морския живот, но малко по-спокоен от този… Като вашия например.
— А! Не мислете, че старата „Мария“ винаги е плувала по огледална повърхност. Не. И аз си имах неприятности с нея. Но нейсе…
И капитанът ми разказа своите приключения: бури, подводни скали, глад, скорбут, крушения… и при всяко нещастие прибавяше:
— Но какво! Всичко това е нищо в сравнение с бесовете на Момпрачемските тигри.
Останах две години с капитан Пиер. Не ми се случи нищо, което да заслужава да се отбележи.
Спомням си сега една забележка, която в морето правех много пъти. Приключенията, които се случват с един кораб, са винаги според характера на управляващия го. Ако капитанът обича риска и опасността, много е вероятно корабът да следва тоя му стремеж. Ако капитанът е спокоен и благоразумен, и параходът тръгва по тоя път. Събитията в живота вземат цвета на главния герой.
През тази година трябваше да се боря само срещу няколко нападения на тропическата треска. Но тия нападения бяха толкова страшни, че ме доведоха до плачевно състояние.
Морският живот ми стана почти невъзможен.
Чувствувах голяма нужда от почивка, близост, спокойно съществувание.
За няколко години морски живот бях събрал безброй впечатления. Събитията, в които участвувах, бяха такива, че можеха да задоволят напълно копнежа ми за приключения. Какво повече бих искал?
Разделих се в Марсилия с добрия ми капитан Пиер и се завърнах в Италия.
Очите на „пирата“ не можаха да сдържат сълзите си, когато слязох в Генуа. Не може човек да види Италия след толкова години, без да почувствува как сърцето се залива от една вълна на преданост и любов.