— О? Искаш ли нещо за пиене? — питам.
— Да, благодаря.
Донасям й чаша. Когато се връщам, и двете седят в неловко мълчание на кухненския остров.
Мама му стара.
Този ден. Този ден. Този ден. Става все по-хубав.
Наливам вино в чашите им, сядам между тях и питам Елена:
— Какво се е случило?
Тя стрелва Ана с поглед.
— С Анастейжа вече сме заедно — Протягам ръка и стискам окуражително пръстите на Ана, с надеждата да си мълчи. Колкото по-бързо Елена каже каквото има да казва, толкова по-скоро ще си отиде.
Елена ми се струва нервна, за разлика от обикновено. Върти пръстена си — сигурен знак, че нещо я тревожи.
— Шантажират ме.
— Как? — питам. Ужасен съм. Тя вади бележка от чантата си. Не искам да я докосвам. — Остави я на масата и я разгъни. — Соча с брадичка мраморния плот и стискам по-силно ръката на Ана.
— Не искаш да я докоснеш ли?
— Да. Заради отпечатъците.
— Знаеш, че не мога да я занеса в полицията. — Тя оставя бележката на плота. Написана е с главни букви.
ГОСПОЖО ЛИНКЪЛН
ПЕТ ХИЛЯДИ
ИЛИ ЩЕ РАЗКАЖА ВСИЧКО
— Искат само пет хиляди долара. — Нещо не е наред. — Имаш ли представа кой може да е? Някой от общността?
— Не.
— Линк?
— Какво… След толкова време? Едва ли.
— Айзък знае ли?
— Не съм му казала.
— Според мен трябва да научи.
Ана изтегля ръката си. Иска да се махне.
— Какво? — Обръщам се към нея.
— Уморена съм. Ще си лягам — заявява тя.
Оглеждам лицето й с надежда да разбера какво мисли, но както обикновено нямам представа.
— Добре — отвръщам. — Няма да се бавя. — Пускам ръката й и тя става.
— Лека нощ, Анастейжа — пожелава й Елена.
Ана отговаря с напрегнат глас и излиза от стаята. Насочвам вниманието си към Елена.
— Едва ли мога да направя нещо, Елена. Ако е въпрос за пари… — Млъквам. Тя знае, че ще й дам пари. — Мога да помоля Уелч да разследва случая.
— Не, Крисчън, просто исках да споделя с теб. Изглеждаш щастлив — добавя тя, за да смени темата.
— Да, щастлив съм. — Ана току-що се съгласи да се пренесе при мен.
— Заслужаваш го.
— Ще ми се да беше вярно.
— Крисчън — смъмря ме Елена. — Тя знае ли колко отрицателно се възприемаш? За всичките ти проблеми?
— Тя ме познава по-добре от всеки друг.
— О! Тези думи ми причиняват болка.
— Но е самата истина, Елена. С нея няма нужда да си играем игрички. И ти казвам сериозно, остави я на мира.
— Какъв й е проблемът?
— Ти. Това, което бяхме с теб. Което правехме. Тя не го разбира.
— Накарай я да го разбере.
— Това е минало, Елена, и защо да я покварявам с нашата извратена връзка? Тя е добра, мила и невинна и по някакво чудо ме обича.
— Не е чудо, Крисчън. Имай малко вяра в себе си. Ти наистина си добра партия. Често съм ти го казвала. А тя е прелестна. Силна. Достойна за теб.
— Тя е по-силна и от двама ни.
Очите на Елена са студени. Струва ми се умислена.
— Не ти ли липсва?
— Кое?
— Залата ти за игри.
— Това не е твоя работа.
— Извинявай. — Сарказмът й е дразнещ. Тя изобщо не съжалява.
— Знаеш ли, по-добре си върви. И моля те, обаждай се, преди да идваш тук.
— Съжалявам, Крисчън — казва тя, този път искрено. — Откога сме толкова докачливи?
— Елена, с теб поддържаме делови отношения, които са адски изгодни и за двама ни. Хайде да не ги разваляме. Каквото и да е имало между нас, то е минало. Анастейжа е моето бъдеще и нямам намерение да го застраша по какъвто и да е начин, затова стига с тези идиотщини.
— Ясно. — Елена ме пронизва с поглед, сякаш се опитва да се вмъкне под кожата ми. Чувствам се неловко.
— Виж, съжалявам, че имаш неприятности. Може би трябва да им откажеш.
— Не искам да те изгубя, Крисчън.
— Аз не съм твой, че да ме изгубиш, Елена.
— Нямах предвид това.
— А какво имаше предвид? — сопвам се аз.
— Виж, не искам да се караме. Твоето приятелство означава много за мен. Няма да закачам Анастейжа. Но ще съм на разположение, ако имаш нужда от мен. Винаги.
— Анастейжа си мисли, че сме се срещали миналата събота. Ти ми се обади и това беше всичко. Защо си я излъгала?
— Исках да знае колко беше разстроен, когато те напусна. Не исках да ти причинява болка.
— Тя знае. Аз й казах. Стига си се месила. Честно, направо си като някоя квачка.
Елена прихва, но смехът й звучи глухо. Нямам търпение да си тръгне.
— Знам. Извинявай. Просто се тревожа за теб. Никога не съм смятала, че ще се влюбиш, Крисчън. И страшно се радвам за теб. Но няма да го понеса, ако тя ти причини болка.
— Ще рискувам — отрязвам я аз. — Сигурна ли си, че не искаш Уелч да се поразрови?