Устните й ще са меки. Винаги са меки, след като е плакала. Косата й обрамчва лицето и сърцето ми прелива от обич.
Нима е възможно да я обичам повече?
Тя притежава всички качества, които твърди, че не притежава. Най-много обичам, че е състрадателна.
Състрадателност, която показва към мен.
Ана.
— Моля те — проплаква тя отново.
— Ужасно се страхувах — прошепвам. И сега ме е страх. — Когато видях Итън, разбрах, че някой те е пуснал да влезеш в апартамента. С Тейлър изскочихме от колата. Знаехме какво е станало и когато я видях — при това въоръжена… Сякаш умирах хиляди пъти, Ана. Някой заплашваше живота ти… най-ужасните ми страхове се превърнаха в действителност. И се разгневих — на нея, на теб, на Тейлър, на себе си. Не знаех в кой момент и как ще реагира Лейла. Не знаех какво да правя. Тогава тя сама ми показа — изглеждаше разкъсвана от разкаяние. И просто разбрах какво трябва да направя.
— Продължавай — настоява Ана.
— Когато я видях в това състояние, разбрах, че може би имам нещо общо с психическия й срив…
Изниква спомен отпреди години, нежелан спомен — Лейла се подсмихва, докато ми е обърнала нарочно гръб, макар да знае какви ще са последствията.
— Тя винаги е била палава и жизнерадостна. Тя можеше да те нарани… да те убие. И вината щеше да е моя.
Ако нещо се случеше на Ана…
— Но не го направи — шепне Ана. — И ти не си виновен за нейното състояние, Крисчън.
— Просто исках да не си там. Исках да си далеч от опасността, а ти… просто… не искаше… да си тръгнеш… — Гневът ми се връща и поглеждам свирепо Ана. — Анастейжа Стийл, ти си най-упоритата жена, която познавам. — Затварям очи и клатя глава. Какво да я правя?
Стига да остане.
Когато отварям очи, тя все още е коленичила пред мен.
— Нямаше ли да избягаш? — питам.
— Никога! — Сега вече ми се струва ядосана.
Няма да ме напусне. Поемам си дълбоко дъх.
— Помислих си… — Млъквам. — Такъв съм аз, Ана… И съм твой. Какво да направя, за да те накарам да го проумееш? Да те накарам да видиш, че те желая по всякакъв възможен начин. Че те обичам.
— И аз те обичам, Крисчън, и когато те видях така… — Млъква и се опитва да преглътне сълзите. — Помислих си, че съм те пречупила.
— Да ме пречупиш? Мен? О, не, Ана. Тъкмо напротив.
Благодарение на теб се чувствам завършен.
Протягам ръка и хващам нейната.
— Ти си моят спасителен пояс — прошепвам.
Имам нужда от теб.
Целувам всяко едно от кокалчетата преди да притисна длан в нейната.
Как да й покажа какво означава за мен?
Да й позволя да ме докосне ли?
Докосни ме, Ана.
Да. Преди да размисля, вдигам ръката й и я поставям на гърдите си, върху сърцето.
Твой съм, Ана.
Тъмнината се разпростира под ребрата ми и дишането ми се ускорява. Аз обаче овладявам страха. Имам по-голяма нужда от нея. Отпускам ръка, оставям нейната на гърдите си и се съсредоточавам върху прекрасното й лице. Състрадателността е там, блика от очите й.
Виждам я.
Тя размърдва пръсти и за миг усещам ноктите й през ризата. След това тя отдръпва ръка.
— Не. — Откликът ми е инстинктивен и аз притискам ръката й към гърдите си. — Недей.
Тя ме поглежда недоумяващо, а след това се примъква, както е на колене, по-близо, така че коленете ни се докосват. Протяга ръка.
Мамка му. Тя ще ме съблече.
Изпълва ме ужас. Не мога да дишам. С една ръка тя неумело разкопчава първото копче. Размърдва пръстите, притиснати под моята ръка, и аз я пускам. С две ръце тя се справя по-лесно с копчетата и когато разтваря ризата ми аз ахвам, дишането ми става нормално, после става по-бързо.
Ръката й кръжи над гърдите ми. Тя иска да ме докосне. Кожа до кожа. Плът до плът. Посягам дълбоко в себе си и разчитам на годините контрол, за да се стегна за докосването й.
Ана се колебае.
— Да — окуражавам я и отпускам глава на една страна.
Пръстите й са като перца, докосват космите на гърдите ми.
Страхът ми се надига в гърлото, оставя възел, който не мога да преглътна. Ана премества ръка, но аз я стискам, притискам я до кожата си.
— Не спирай. — Гласът ми е нисък и напрегнат.
Трябва да го направя.
Правя го заради нея.
Тя притиска длан, след това проправя линия с пръст до сърцето ми. Пръстите й са нежни и топли, но прогарят кожата ми. Бележи ме. Аз съм неин. Искам да й дам любовта си, доверието си.
Твой съм, Ана.
Каквото и да поискаш.
Усещам, че дишам тежко, че едва успявам да си поема дъх.