Очите й потъмняват. Тя отново прокарва пръсти по мен, след това поставя ръце на коленете ми и се привежда напред.
Мамка му. Затварям очи. Това ще го издържа трудно. Вдигам глава. Чакам. Усещам как устните й — с непоносима нежност — лепват целувка над сърцето ми.
Стена.
Мъчително е. Истински ад. Но Ана е до мен, обича ме.
— Пак — прошепвам. Тя се навежда и ме целува над сърцето. Знам какво прави. Знам къде ме целува. Прави го отново и отново. Устните й са меки и нежни върху всеки един от белезите ми. Знам къде са. Знам къде са още от деня, в който бяха прогорени на тялото ми. А тя прави онова, което никой никога не е правил. Целува ме. Приема ме. Приема тази толкова черна моя страна.
Посича демоните ми.
Моето смело момиче.
Моето красиво смело момиче.
Лицето ми е мокро. Погледът ми — замъглен. Опипвам пътя си до нея и я привличам в ръцете си, пръстите ми пълзят в косата й. Вдигам лицето й нагоре и пленявам устните й. Чувствам я. Поглъщам я. Имам нужда от нея.
— О, Ана! — шептя с благоговение, докато обожавам устата й. Полагам я на пода и тя гали лицето ми и аз вече не знам дали е мокро от нейните сълзи, или от моите.
— Недей да плачеш, Крисчън, моля те. Бях съвсем сериозна, когато ти казах, че никога няма да те напусна. Така е. Ако си останал с друго впечатление, ужасно съжалявам… моля те, моля те да ми простиш. Обичам те. Винаги ще те обичам.
Гледам я и се опитвам да приема онова, което казва.
Казва, че ме обича, че винаги ще ме обича.
Само че тя не ме познава.
Тя не познава чудовището.
Чудовището не заслужава любовта й.
— Какво има? — пита тя. — Каква е тази тайна, която те кара да смяташ, че ще избягам? Която те кара да мислиш, че ще си ида? Кажи ми, Крисчън, моля те…
Тя има право да знае. Докато сме заедно, това винаги ще е пречка между нас. Тя заслужава да чуе истината. Макар да знам, че не бива, трябва да й кажа.
Сядам и кръстосвам крака; тя също сяда, не откъсва поглед от мен. Очите й са кръгли, изпълнени със страх, отразяват много точно моите чувства.
— Ана. — Млъквам и си поемам дълбоко дъх.
Кажи й, Грей.
Изкарай го. След това ще знаеш със сигурност.
— Аз съм садист, Ана. Обичам да бия дребни кестеняви момичета като теб, защото всички приличате на онази проституираща наркоманка — майка ми. Сигурен съм, че можеш да се досетиш защо. — Думите се изливат от устата ми, сякаш са били готови и са чакали дни, години наред.
Тя запазва спокойствие. Не реагира. Мълчи.
Моля те, Ана.
— Ти каза, че не си садист.
— Да. Казах, че съм доминант. Ако съм те излъгал, било е премълчаване. Извинявай. — Не мога да я погледна. Срамувам се. Свел съм поглед към пръстите си. Както прави тя. Тя обаче мълчи, затова съм принуден да я погледна. — Когато ми зададе този въпрос, си представях отношенията ни по съвсем друг начин — добавям.
Това е самата истина.
Ана се ококорва и неочаквано покрива лицето си с ръце. Не може дори да ме погледне.
— Значи е вярно — прошепва тя и когато сваля ръце, лицето й е като от алабастър. — Аз не мога да ти дам онова, от което имаш нужда.
Какво?
— Не, не, не, Ана. Не. Можеш. Ти ми даваш онова, от което имам нужда. Повярвай ми, моля те.
— Не знам в какво да вярвам, Крисчън. Всичко това е ужасно извратено. — Гласът й е зареден с чувства.
— Повярвай ми, Ана. След като те наказах и ти ме напусна, мирогледът ми се промени. Не се шегувах, когато ти казах, че не искам никога повече да се чувствам така. Когато ми каза, че ме обичаш, за мен беше истинско откровение. Дотогава никой не ми го беше казвал и сякаш погребах нещо от себе си — или може би ти го погреба, не знам. С доктор Флин продължаваме да обсъждаме този въпрос.
— Какво означава всичко това?
— Означава, че не ми е нужно. Вече не.
— Откъде знаеш? Как можеш да си сигурен?
— Просто го знам. Самата мисъл да ти причиня болка… каквато и да е истинска болка… ми е противна.
— Не разбирам. А линията, пляскането и всички онези перверзни дивотии?
— Говоря за сериозните неща, Анастейжа. Трябва да видиш на какво съм способен с пръчка или камшик.
— Предпочитам да не виждам.
— Знам. Ако искаше да го правиш, добре… но ти не искаш и аз го приемам. Не мога да правя всичко това с теб, ако не искаш. Вече съм ти го казвал: ти притежаваш власт над мен. А сега, откакто се върна, изобщо не изпитвам такова желание.
— Когато се запознахме обаче ти искаше това, нали?
— Да, несъмнено.
— Как е възможно желанието ти да изчезне просто ей така, Крисчън? Все едно че съм някакво лекарство и съм те… по липса на по-точна дума… изцелила? Не разбирам.