— Голяма работа, а? — отбелязвам, без да се усмихвам.
Тя се изчервява.
— Общо взето, да. — Очите й заблестяват весело.
— Е, в такъв случай… — Подавам й ключовете и й отварям шофьорската врата.
Поемам си дълбоко дъх и тя се влива в трафика.
— Къде отиваме? — пита тя и аз трябва да си напомня, че не е живяла достатъчно дълго в Сиатъл и не познава пътя.
— Продължи по тази улица.
— Няма ли да ми кажеш по-точно? — пита тя.
Усмихвам й се едва-едва.
Така ти се пада, миличка.
Тя присвива очи.
— На светофара завий надясно — насочвам я аз.
Тя спира неочаквано и двамата се лашкаме напред, след това дава мигач и продължава.
— По-полека, Ана!
Устата й е стисната.
— Тук наляво. — Ана натиска педала и профучаваме по улицата. — По дяволите! По-полека, Ана! — Хващам се за таблото. — Намали! — Тя кара с шейсет километра!
— Намалявам! — изкрещява тя и набива спирачки. Въздишам и стигам до онова, за което искам да я питам; опитвам се, но така и не успявам да говоря спокойно.
— Какво каза Флин?
— Вече ти обясних. Каза, че трябва да те смятам за невинен до доказване на противното. — Дава мигач, за да спре.
— Къде отиваш?
— Ще ти отстъпя волана.
— Защо?
— За да мога да те гледам.
Избухвам в смях.
— Не, не — ти искаше да караш. Е, карай сега и аз ще те гледам.
Тя се обръща, за да ми каже нещо.
— Гледай си пътя! — изкрещявам.
Тя набива рязко спирачки точно пред светофар, освобождава предпазния колан и изскача от автомобила, хласва вратата.
Какви, по дяволите, ги върши?
Застава на тротоара със скръстени ръце в поза, която може да мине както за защитна, така и за агресивна, и ме гледа лошо. Изскачам след нея.
— Какво правиш? — питам напълно слисан.
— Не. Ти какво правиш?
— Нямаш право да спираш тук. — Соча празния сааб.
— Знам.
— Тогава защо спря?
— Защото ми писна да ме командориш. Или карай ти, или млъкни и ме остави да карам.
— Анастейжа, връщай се в колата, преди да са ни глобили.
— Няма.
Прокарвам ръце през косата си. Какво й става?
Поглеждам я. Не знам какво да правя. Изражението й се променя, омеква. По дяволите, тя да не би да ми се присмива?
— Какво има?
— Ти.
— О, Анастейжа! Ти си най-вбесяващата жена на света! — Вдигам ръце. — Добре, ще карам.
Тя сграбчва сакото ми и ме тегли към себе си.
— Не — вие сте най-вбесяващият мъж на света, господин Грей.
Поглежда ме с невинни сини очи, които ме поглъщат, и аз усещам, че се давя, че съм напълно изгубен. Изгубен съм по различен начин. Прегръщам я и я притискам до себе си.
— Тогава сигурно сме създадени един за друг.
Тя ухае божествено. Бих искал да уловя този аромат.
Успокояващ. Сексапилен, Типичен за Ана.
Тя ме прегръща и притиска буза към гърдите ми.
— О… Ана, Ана, Ана. — Целувам я по косата и я прегръщам.
Странно е да се прегръщаме на улицата.
Отново нещо, което се случва за пръв път. Не. За втори. Прегърнах я на улицата близо до „Есклава“.
Тя се размърдва и аз я пускам и без да кажа и дума, отварям дясната предна врата и тя се качва в колата.
Сядам зад волана, паля и се вливам в трафика. По уредбата звучи песен на Ван Морисън и аз започвам да си тананикам, докато се отправяме към рампата на 1–5.
— Знаеш ли, ако ни бяха глобили, колата е на твое име — напомням й.
— Е, добре че ме повишиха — мога да си позволя глобата. Прикривам смеха си, докато се насочваме на север по 1–5.
— Къде отиваме? — любопитства тя.
— Изненада. Какво друго каза Флин?
— Разправяше за ФФФРТК или нещо подобно.
— ФРКТ. Най-новата терапевтична възможност.
— Опитвал ли си други?
— Подлагали са ме на всичките, бебчо. Когнитивизъм, психоанализа, функционализъм, гещалт, бихейвиоризъм… Какво ли не.
— Смяташ ли, че последната терапия ще помогне?
— Какво ти обясни Флин?
— Че не бива да се съсредоточаваш върху миналото. Фокусирай се върху бъдещето — там, където искаш да бъдеш.
Кимам, но не разбирам защо не е приела предложението ми.
Това искам.
Да се оженя.
Може той да е казал нещо, с което да я е отказал.
— Какво друго? — настоявам и се опитвам да разбера какво друго е казал, за да я откаже.
— Говореше за страха ти да те докосват, въпреки че го нарече по друг начин. И за кошмарите и отвращението ти от самия теб.
Обръщам се, за да срещна погледа й.
— Гледайте си пътя, господин Грей — смъмря ме тя.
— Ти се бави вътре цяла вечност, Анастейжа. Какво друго ти каза Флин?