— Затова ли е къщата?
— Да. Нещо такова.
Тя кима и летим в мълчание над Ванкувър и университета, към дома и целта ми.
— Ти знаеше ли, че Андреа се жени? — Този въпрос ме тормози, откакто разбрах.
— Не. Кога?
— Миналия уикенд.
— Не е казала нищо. — Роз е изненадана.
— Не ми била казала заради политиката във фирмата да не се поддържат връзки с колеги. Не знаех, че има такова нещо.
— Стандартна клауза в договорите ни.
— Доста крайно.
— За някой от фирмата ли се е омъжила?
— За Деймън Паркър.
— Инженера ли?
— Да. Можем ли да му помогнем със зелената карта? В момента е с работна виза.
— Ще проверя. Само че не съм сигурна, че има вратички.
— Много ще съм ти благодарен. Освен това имам изненада за теб. — Отклонявам се на няколко градуса на североизток и летим десетина минути. — Ето! — Соча към нещо дребно на хоризонта, което ще се превърне във връх Сейнт Хелънс, когато приближим.
Роз прописква от удоволствие.
— Ти промени летателния план.
— Само заради теб.
Когато приближаваме, планината се надига от пейзажа. Прилича на детска рисунка на вулкан, покрит със сняг, назъбен на върха, сгушен сред пищната зелена гора на национален парк Гифърд.
— Леле! Много по-голям е, отколкото си мислех — отбелязва Роз, когато приближаваме.
Гледката е впечатляваща.
Завивам бавно и правим кръгче около кратера, който вече не е цял. Северната стена я няма, срината е при изригване през 1980. Изглежда зловещо изоставен и извънземен оттук; белезите от последното изригване все още личат, спускат се надолу по планината, разделят гората и обезобразяват пейзажа.
— Невероятно. С Гуен искахме да доведем децата да видят това място. Интересно, кога ли ще избухне отново? — мисли на глас Роз, докато прави снимки с телефона си.
— Нямам представа, но след като вече го видя, да се прибираме.
— Много ти благодаря. — Роз ми отправя пълна с благодарност усмивка. Очите й греят.
Завивам на запад и следвам река Саут Форк Тутъл. Трябва да сме на Боинг Фийлд след четирийсет и пет минути, което означава, че разполагам с предостатъчно време да отида при Ана, фотографа и Елиът, за да пия една чаша.
С периферното си зрение забелязвам, че главната предупредителна светлина се е включила.
Това пък какво е, мама му стара?
Лампичката за пожар светва и „Чарли Танго“ се спуска рязко.
Мама му стара. Има пожар в първи двигател. Поемам си дълбоко дъх, но не усещам различна миризма. Бързо правя зигзагообразен завой, за да видя дали има дим. След нас остава сива следа.
— Какво не е наред? Какво става? — пита Роз.
— Не изпадай в паника. Един от двигателите се е подпалил.
— Какво? — Тя стиска чантата си и седалката. Изключвам двигател едно и включвам първия пожарогасител, докато решавам дали да кацна, или да продължа с един двигател. При „Чарли Танго“ е предвидено да лети с един двигател.
Искам да се прибера вкъщи.
Оглеждам бързо пейзажа и търся безопасно място за кацане, ако се наложи. Малко ниско сме, но в далечината виждам езеро — Силвър Лейк, струва ми се. Там в югоизточния край няма дървета.
Каня се да пусна по радиото сигнал за бедствие, когато светва и лампата на втория двигател.
Мама му стара!
Безпокойството ми е на път да се взриви и аз стискам с пръсти лоста за управление.
Мамицата му. Съсредоточи се, Грей.
В кабината влиза дим и аз отварям прозорците и бързо проверявам всички уреди. Таблото светва като скапана коледна елха. Може би електрониката отказва. Нямам избор. Налага се да се приземим. Разполагам с частица от секундата да реша дали да угася двигателя, или да го оставя включен, докато кацнем.
Господ да ми е на помощ. Дано успея. По челото ми избива пот и аз я бърша с ръка.
— Дръж се Роз. Ще ни пораздруса.
Роз скимти, но аз не й обръщам внимание.
Ниско сме. Прекалено ниско.
Може пък да имаме време. Това е всичко, от което се нуждая. Време. Преди да избухне.
Снишавам, изключвам и се завъртаме, гмурваме се надолу и аз се опитвам да поддържам скорост, за да се въртят роторите. Носим се към земята.
Ана. Ана? Ще я видя ли отново?
Мамка му. Мамка му и пак мамка му.
Близо сме до езерото. Ето го сечището. Мускулите ми горят, докато стискам лоста.
Мама му стара.
Виждам Ана в калейдоскоп от образи, също като фотографски портрети: смее се, цупи се, замислена е, зашеметяваща, красива. Моя.
Не мога да я загубя.
Веднага! Направи го, Грей.
Вдигам носа на „Чарли Танго“ и спускам опашката, за да намаля скоростта. Опашката обърсва върховете на няколко дървета. Като по чудо, „Чарли Танго“ се държи прилично, докато увеличавам газта. Удряме се в земята, първо опашката, в самия край на сечището, ЕС135 поднася и подскача по терена преди да спре напълно по средата на сечището, роторите секат клоните на близките иглолистни дървета. Включвам втория пожарогасител, изключвам двигателя и горивните клапани и включвам спирачката на роторите. Изключвам електрическата система, навеждам се напред и натискам копчето, за да освободя колана на Роз, пресягам се и отварям вратата.