— Хайде да седнем и ще ви разкажа. — Сядам и притеглям Ана до себе си, а останалите от клана се присъединяват. Отпивам дълга глътка бира и забелязвам Тейлър застанал зад всички. Кимам му и той също ми кима.
Добре че той поне не плаче. Едва ли щях да се справя с това.
— Как е дъщеря ти?
— Сега е добре. Фалшива тревога, господине.
— Добре.
— Радвам се, че се върнахте, господине. Имате ли нужда от мен?
— Трябва да приберем хеликоптера.
— Сега ли? Или може и утре сутрин?
— По-скоро утре сутрин, Тейлър.
— Добре, господин Грей. Нещо друго, господине?
Клатя глава и вдигам бутилката към него. Ще му разкажа на сутринта. Той ми се усмихва топло и ни оставя.
— Та какво стана, Крисчън? — подканя ме Карик.
От мястото на канапето започвам да им разказвам накратко как се приземихме.
— Пожар значи? И в двата двигателя? — Карик е ужасен.
— Да.
— Мамка му! Но аз си мислех… — продължава татко.
— Знам — прекъсвам го. — Страхотен късмет, че летях толкова ниско.
Ана потреперва до мен и аз я прегръщам.
— Студено ли ти е? — питам я и тя стиска ръката ми и поклаща глава.
— Как угаси пожара? — пита Катрин.
— С пожарогасител. Длъжни сме да имаме, по закон — обяснявам, но тя е толкова напориста. Не й обяснявам, че съм използвал вградените пожарогасители.
— Защо не се обади или не използва радиостанцията? — пита мама.
Обяснявам, че е трябвало да изключа всичко заради пожара. След като електрониката не работи, не мога да се обадя по радиото, а там нямаше покритие на мобилните. Ана се напряга до мен. Притеглям я в скута си.
— И как се прибрахте в Сиатъл? — пита мама и аз й разказвам за Себ.
— Отне ни цяла вечност. Той нямаше мобилен, странно, но факт. Нямах представа. — Поглеждам угрижените лица на семейството си и се спирам на мама.
— Че ние ще се тревожим ли? — иронично рече Грейс. — О, Крисчън! За малко да се побъркаме! — Тя е бясна и за пръв път ме бодва чувство за вина. Спомням си лекцията на Флин за силни семейни връзки при осиновените деца.
— Даваха те по новините, брат ми — обажда се Елиът.
— Досетих се по фоторепортерите отпред. Извинявай, мамо, трябваше да помоля шофьора да спре и да телефонирам. Но бързах да се прибера.
Грейс клати глава.
— Радвам се, че се връщаш цял и невредим, скъпи.
Ана се отпуска на гърдите ми. Сигурно е уморена.
— И двата двигателя ли? — мръщи се Карик и не може да повярва.
— Иди го разбери. — Свивам рамене и спускам ръка по гърба на Ана. Тя се е разплакала отново.
— Ей — прошепвам и вдигам брадичката й. — Стига си плакала. — Тя бърше носа си с ръка.
— Стига си изчезвал.
— Електрическа повреда… странно, нали? — не престава Карик.
— Да, и на мен ми хрумна, татко. Но в момента искам просто да си легна. Утре ще мисля за всичко това.
— Значи медиите знаят, че прочутият Крисчън Грей е открит жив и здрав, така ли? — отбелязва Катрин и вдига поглед от телефона си.
Нали ме снимаха, когато се прибирах.
— Да. Андреа и хората от моя пиар отдел ще се оправят с пресата. Роз трябваше да й се обади, след като я оставихме у тях.
Сам сигурно се е развихрил покрай цялото това внимание.
— Да, Андреа ми позвъни, за да ми съобщи, че си жив — усмихва се широко Карик.
— Трябва да й дам повишение на тази жена — промърморвам. — Късно стана.
— Това май беше намек, дами и господа, че моят скъп брат трябва да си ляга. — Елиът ми намига шеговито.
Майната ти, брат ми.
— Кари, синът ми е в безопасност. Вече можеш да ме отведеш вкъщи.
— Да. Мисля, че няма да е зле и ние да си легнем — усмихва й се Карик.
— Останете — предлагам аз. Има предостатъчно място.
— Не, миличък, искам да се прибирам. Вече съм спокойна, след като знам, че ти няма нищо.
Премествам Ана на канапето и се изправям, когато всички решават да си тръгват. Мама ме прегръща отново, прегръщам я и аз.
— Страшно се бях притеснила, скъпи — прошепва тя.
— Добре съм, мамо.
— Да. Така ми се струва — отвръща тя, стрелва Ана с поглед и й се усмихва.
След дълго сбогуване изпращаме семейството ми, Катрин и Итън до асансьора. Вратата се затваря и във фоайето оставаме само ние с Ана.
Мама му стара. И Хосе. Той се върти в коридора.
— Вижте, аз ще се оттеглям… ще ви оставя да си почивате — казва той.
— Знаеш ли къде да отидеш? — питам го.
Той кима.
— Да, икономката…
— Госпожа Джоунс — напомня му Ана.
— Да, госпожа Джоунс ми показа. Имаш страхотен дом, Крисчън.
— Благодаря — отвръщам, прегръщам Ана и я целувам по косата. — Ще отида да хапна каквото ми е приготвила госпожа Джоунс. Лека нощ, Хосе. — Обръщам се и го оставям с моето момиче.