Трябва да е абсолютен глупак, за да пробва да направи нещо точно сега.
Освен това съм гладен.
Госпожа Джоунс ми подава сандвич с шунка, сирене, салата и майонеза.
— Благодаря — казвам. — Върви да си легнеш.
— Добре, господине — отвръща тя с мила усмивка. — Радвам се, че се върнахте
Излиза и аз отивам в хола и наблюдавам Родригес и Ана.
Довършвам сандвича, когато той я прегръща. Затваря очи.
Той я обожава.
Тя не го ли разбира?
Маха му с ръка, след това се обръща и вижда, че я наблюдавам. Тръгва към мен, след това спира и ме зяпва.
Изпивам я с поглед. Дрехите й са смачкани, лицето й е набраздено от сълзи, но никога досега не ми се е струвала толкова красива. Каква прекрасна гледка.
Тя е у дома.
В моя дом.
Гърлото ми гори.
— Той все пак го понася тежко — казвам, за да се разсея от тези натрапчиви чувства.
— И откъде знаете, господин Грей?
— Познавам симптомите, госпожице Стийл. Струва ми се, че страдам от същата болест.
Обичам те.
Очите й стават още по-големи. Сериозни.
— Мислех, че повече няма да те видя — прошепва тя.
О, миличка. Възелът в гърлото ми става по-голям.
— Не беше толкова зле, колкото изглежда отстрани — опитвам се да я уверя. Тя вдига сакото и обувките ми от пода и тръгва към мен.
— Аз ще го взема. — Посягам към сакото.
Оставаме един срещу друг, гледаме се.
Тя е наистина тук.
Тя ме е чакала.
Чакала е теб, Грей. Когато си мислех, че никой няма да ме чака.
Прегръщам я.
— Крисчън — промълвява тя и сълзите й рукват отново.
— Шт. — Целувам я по косата. — Знаеш ли… през няколкото ужасяващи секунди преди да кацнем всичките ми мисли бяха за теб. Ти си моят талисман, Ана.
— Мислех, че съм те изгубила — признава тя. Не помръдваме. Мълчим. Спомням си, че веднъж танцувах с нея в същата тази стая.
Магия.
Незабравим момент. Също както сега. Не искам да се отдръпна.
Тя пуска обувките ми на земята и аз се стряскам, когато тупват на пода.
— Ела с мен под душа. — Мръсен съм от прехода.
— Добре. — Тя вдига поглед към мен, но не ме пуска. Вдигам брадичката й.
— Знаете ли, даже разплакана сте хубава, госпожице Стийл. — Целувам я нежно. — И устните ви са невероятно меки. — Целувам я отново, вземам всичко, което тя предлага. Тя прокарва пръсти през косата ми.
— Трябва да оставя сакото — прошепвам.
— Пусни го — нарежда тя до устните ми.
— Не мога.
Тя се отдръпва и накланя любопитно глава.
Пускам я.
— Заради това. — Вади от вътрешния джоб кутийката, която ми е подарила.
Събота, 18 юни 2011
Ана си поглежда часовника и отстъпва крачка назад, докато аз мятам сакото на канапето и поставям кутийката отгоре.
Какво става?
— Отвори си подаръка — прошепва тя.
— Надявах се да го кажеш. Чакането ме влудяваше. Усмивката й е широка и тя прехапва устна, така че няма съмнение, че е малко нервна.
Защо?
Усмихвам й се, разопаковам кутийката и я отварям.
Сгушен вътре е ключодържател с пикселирана снимка на Сиатъл, която ту се включва, ту угасва. Вадя го от кутийката и се питам какво ли е значението му, но не разбирам. Нямам представа. Поглеждам към Ана за помощ.
— Обърни го — сочи тя.
Обръщам го. И думата „да“ светва и угасва.
Да.
Да.
ДА.
Една проста думичка. Едно огромно значение.
Нещо, което променя живота.
Точно тук. Сега.
Сърцето ми блъска и аз не откъсвам очи от нея, надявам се това да означава каквото си мисля, че означава.
— Честит рожден ден — прошепва тя.
Не мога да повярвам.
Тя кима.
Все още не мога да повярвам.
— Кажи го. — Искам да го чуя от нейните устни.
— Да, ще се омъжа за теб.
Радост избухва в сърцето ми — в главата, в тялото, в душата. Опияняващо е, завладяващо. Преливам от възторг. Втурвам се напред и я прегръщам, завъртам я, смея се. Тя стиска бицепсите ми, очите й греят, докато се смее.
Спирам, пускам я, обхващам лицето й и я целувам. Устните ми дразнят нейните и тя се отваря за мен също като цвете: моята сладка Анастейжа.
— О, Ана — прошепвам изпълнен с обожание, а устните ми докосват ъгълчето на устата й.
— Мислех, че съм те изгубила — мълви тя и ме поглежда малко замаяна.
— Бебчо, някаква си повредена сто трийсет и петица не може да ме раздели от теб.
— Каква сто трийсет и петица?
— „Чарли Танго“. Официално се казва Юрокоптер ЕС 135, най-безопасният в своя клас.