— На пазар ли?
— Да.
— Нямаш ли храна тук? — За бога, нищо чудно, че не яде! — Тогава да вървим на пазар. Отивам до вратата на апартамента и я отварям широко, оставям я да мине първа. Тази работа може да се получи в моя полза. Просто трябва да намеря аптека или денонощен магазин.
— Добре, добре — отвръща тя и ситни навън.
Докато вървим по улицата, хванати за ръце, се питам как, в нейно присъствие, мога да изпитвам цял спектър от чувства: от гняв до плътско желание, страх и игривост. Преди Ана бях спокоен и стабилен, но боже, животът ми беше монотонен. Това се промени в мига, в който тя падна в офиса ми. С нея е като да си насред буря, чувствата ми се сблъскват, премазват се, след това се надигат и отново се отдръпват. Не знам кое е горе, кое долу. С Ана никога не е скучно. Просто се надявам онова, което е останало от сърцето ми, да се справи.
Вървим пеша две пресечки до супермаркет „Ърни“. Той е малък, вътре има прекалено много хора; повечето са самотници, ако мога да съдя по съдържанието на кошниците им. А пък аз вече не съм сам.
Тази мисъл ми допада.
Следвам Ана и държа метална кошница и се наслаждавам на дупето й, стегнато, опънало дънките. Най-много ми харесва, когато се навежда над щанда със зеленчуци, за да вземе лук. Платът се опъва, блузата й се вдига и разкрива ивица бледа безупречна кожа.
Какво бих направил на това дупе.
Ана ме наблюдава, учудена е и ме пита кога за последен път съм бил в супермаркет. Нямам представа. Иска да изпържи нещо по китайски, защото било бързо. Бързо, така ли? Подсмихвам се и я следвам през магазина, приятно ми е, че толкова умело избира съставките: домат оттук, чушка оттам.
Докато вървим към касата, тя ме пита за персонала ми и откога са с мен. Защо пита?
— Тейлър от четири години. И госпожа Джоунс е горе-долу оттогава.
Мой ред е да й задам въпрос.
— Защо нямаш нищо за ядене у вас?
Тя помръква.
— Знаеш защо.
— Ти ме напусна, да не си забравила? — напомням й аз. Ако беше останала, щяхме да оправим нещата и да избегнем цялото това нещастие.
— Знам — отвръща тя с тихо примирение.
Заставам до нея на опашката. Пред нас има жена, която се опитва да укроти две малки деца, едното от които не спира да мрънка.
Господи, как успяват хората да се справят?
Можехме да отидем да вечеряме някъде навън. Има предостатъчно ресторанти наоколо.
— Имаш ли нещо за пиене? — питам, защото след това докосване до истинския живот ще ми трябва алкохол.
— Бира… ако не се лъжа.
— Ще взема вино.
Отдръпвам се възможно по-далече от врещящото момченце, но един бърз поглед ми разкрива, че в този магазин не продават нито алкохол, нито презервативи.
По дяволите.
— Наблизо има приличен магазин за алкохол — подхвърля Анастейжа, когато се връщам на опашката, която не личи да е помръднала и сантиметър напред, а детето продължава да реве.
— Ще видя какво предлагат.
Облекчен да се измъкна от адската дупка, наречена „Ърни“ забелязвам друг малък супермаркет до магазина за алкохол. Вътре са останали само две пакетчета презервативи.
Слава богу. Две пакетчета.
Четири чукания, ако имам късмет.
Не мога да се сдържа и се ухилвам. Това трябва да е достатъчно дори за ненаситната госпожица Стийл.
Грабвам ги, плащам на дъртака зад касата и си тръгвам. В магазина за алкохол изваждам късмет. Там имат чудесна колекция вино и намирам пино гриджо над средната класа в хладилника им.
Анастейжа ме чака пред супермаркета.
— Дай на мен. — Взимам и двата плика с покупки и тръгваме към апартамента й.
Тя ми разказва какво е било през седмицата. Очевидно харесва новата си работа. Не споменава, че съм купил СИП, и аз съм й благодарен. Затова и аз не споменавам тъпия й шеф.
— Видът ти е много… домашен — отбелязва тя и не крие, че се забавлява, когато сме отново в кухнята й.
Тя ми се присмива. Отново.
— Досега никой не ме е обвинявал в това. — Оставям пликовете на островчето и тя почва да вади покупките. Аз посягам към виното. Супермаркетът бе предостатъчно действителност за една вечер. Къде ли държи тирбушона?
— Обстановката още е нова за мен. Мисля, че тирбушонът е в онова чекмедже ей там. — Тя посочва с брадичка. Усмихвам й се и намирам тирбушона. Доволен съм, че не е удавила мъката си в алкохол, докато бяхме разделени. Вече съм виждал какво става, когато се напие.
Когато се обръщам да я погледна, тя се е изчервила.
— За какво мислиш? — питам, докато си свалям сакото, за да го метна на канапето. Връщам се при виното.
— За това колко малко те познавам.