Дръж се прилично, Грей.
— Майка ти ли те е научила? — питам.
— Не точно — смее се тя. — Докато проявя интерес да се уча, майка ми вече живееше с третия си мъж в Мансфийлд, Тексас. А Рей… е, ако не бях аз, щеше да я кара на препечен стар хляб и готова храна.
— Защо не остана при майка си в Тексас?
— С мъжа й Стив… — Тя млъква и се мръщи и аз решавам, че спомените са неприятни. Съжалявам, че съм попитал, и искам да сменя темата, но тя продължава. — Не се спогаждахме. И ми липсваше Рей. Бракът й със Стив не трая дълго. Освести се, струва ми се. Тя никога не говори за него — добавя тихо.
— И ти остана при втория си баща във Вашингтон?
— За кратко живях в Тексас. После се върнах при Рей.
— Оставам с впечатлението, че ти си се грижила за него.
— Така излиза. — Тя свива рамене.
— Свикнала си да се грижиш за хората.
Би трябвало да е обратното.
Тя се обръща, за да ме погледне в очите.
— Какво има? — пита загрижено.
— Искам да се грижа за теб. — Във всичко. Казах нещо съвсем обикновено, но за мен означава много. Тя се стъписва.
— Забелязах — отвръща сухо. — Просто го правиш странно.
— Не знам как по друг начин. — Опипвам пътя си в тази връзка. Това е нещо ново за мен. Не познавам правилата. А в момента единственото ми желание е да се грижа за Ана и да й поднеса целия свят.
— Още съм ти сърдита, че си купил СИП.
— Знам. Но това, че си ми сърдита, бебчо, няма да ме спре.
— Какво ще кажа на колегите си, на Джак? — Явно е ядосана. Аз обаче си представям Хайд на бара, как се привежда към нея, точи лиги, натиска й се.
— Онзи скапаняк по-добре да внимава.
— Крисчън! Той ми е шеф.
Не и ако зависи от мен.
Тя ми се мръщи, а аз не искам да побеснее. Прекарваме си толкова готино. Е, Ана, това правя аз, ям си пиле по китайски с теб, докато седим на пода. Тя все още е неспокойна, мисли за положението на работното си място и се пита какво да им каже за това, че ГЕХ е купил СИП.
Предлагам й съвсем простичко разрешение.
— Не им казвай.
— Какво да не им казвам?
— Че издателството е мое. Подписахме предварителния договор вчера. Това ще остане в тайна четири седмици, докато ръководството не направи някои промени в СИП.
— О? — Тя ме поглежда уплашено. — Ще ме уволнят ли?
— Искрено се съмнявам. — Не и ако искаш да останеш.
Тя присвива очи.
— Ако напусна и си намеря нова работа, и другата компания ли ще купиш?
— Нали не мислиш да напускаш? — Господи, ще похарча цяло състояние, за да придобия фирмата, а тя говори за напускане!
— Възможно е. Не съм сигурна, че ми оставяш голям избор.
— Да, ще купя и другата компания.
Тази работа може да излезе доста скъпа.
— Не ти ли се струва, че мъничко прекаляваш с покровителството си? — В гласа й долавям сарказъм.
Може би…
Тя е права.
— Да. Напълно съзнавам, че изглежда така.
— Да се обърнем към доктор Флин. — Тя извърта очи. Искам да й се скарам заради това, но тя става и протяга ръка за празната ми купичка. — Искаш ли десерт? — пита с неискрена усмивка.
— Страхотна идея! — Ухилвам се, без да обръщам внимание на отношението й.
Ти можеш да си десертът, любима.
— Без мен — отвръща бързо тя, сякаш е прочела мислите ми. — Имаме сладолед. Ванилов — добавя и се усмихва, сякаш става въпрос за някаква тайна шегичка.
О, Ана. Става все по-хубаво.
— Наистина ли? Бихме могли да направим нещо с него. — Ще е забавно. Надигам се в очакване на онова, което предстои и с кого предстои.
С нея.
С мен.
С двамата.
— Може ли да остана? — питам.
— Какво имаш предвид?
— През нощта.
— Предполагах, че имаш точно това намерение.
— Позна. Къде е сладоледът?
— Във фурната. — Тя отново се подсмихва.
О, Анастейжа Стийл, ръката ме сърби.
— Сарказмът е най-нисшата форма на остроумие, госпожице Стийл. Може пак да те преметна на коляното си.
Тя извива вежда.
— Носиш ли онези сребърни топчета?
Искам да се изсмея. Това е добра новина. Значи няма нищо против от време на време да я пошляпвам. Но това ще остане за някой друг път. Опипвам джобовете на ризата и дънките, за да потърся уж топчетата.
— Колкото и да е странно, не. В службата няма голямо търсене.
Тя ахва престорено възмутено.
— Много се радвам да го чуя, господин Грей. Струва ми се, казахте, че сарказмът е най-нисшата форма на остроумие.