— Хайде, бебчо — изръмжавам със стиснати зъби и тя свършва, надава писък, с който изрича нещо, което наподобява името ми. Отпускам се и свършвам вътре в нея, губя се напълно.
Отпускаме се на леглото и аз я прегръщам, докато лежим задъхани на лепкавия захарен чаршаф. Поемам си дълбоко дъх и усещам косата й до устните си.
Винаги ли ще бъде така?
Разбиващо.
Затварям очи и се наслаждавам на този прекрасен, тих момент на спокойствие. След малко тя се размърдва.
— Това, което изпитвам към теб, ме плаши — признава с дрезгав глас.
— И мен, бебчо. — Много повече, отколкото можеш да си представиш.
— А ако ме напуснеш?
Какво? Защо да я напускам? Бях напълно изгубен без нея.
— Никъде няма да ходя. Струва ми се, че никога няма да ти се наситя, Анастейжа.
Тя се обръща и ме поглежда, очите й са тъмни, напрегнати и нямам представа какво мисли. Извива се още и ме целува нежно, леко.
Какво, по дяволите, мисли?
Приглаждам кичур коса зад ухото й. Трябва да я накарам да повярва, че сме заедно за дълго, поне докато тя ме иска.
— Никога не съм се чувствал така, както когато си тръгна, Анастейжа. Ще направя всичко, за да не изпитам пак същото.
Кошмарите. Чувството за вина. Отчаянието, което ме разкъсваше и притегляше в бездната, давеше ме.
Мама му стара. Стегни се, Грей.
Не, никога повече не искам да се чувствам по този начин.
Тя ме целува отново, нежна, умоляваща целувка, която ми вдъхва спокойствие.
Не мисли за това, Грей. Мисли за нещо друго.
Сещам се за бала у нашите.
— Ще ме придружиш ли утре на летния бал на баща ми? С благотворителна цел е, организират го всяка година. Обещах да отида. — Притаявам дъх.
Това е среща.
Истинска среща.
— Ще дойда, разбира се. — Лицето на Ана грейва, но след това посърва.
— Какво има?
— Нищо.
— Кажи ми — настоявам.
— Нямам какво да облека.
Напротив. Имаш.
— Не се сърди, обаче всички онези дрехи за теб още са вкъщи. Сигурен съм, че все ще има някоя подходяща рокля.
— Виж ти, наистина ли? — Тя свива устни.
— Не можах да ги изхвърля.
— Защо?
Знаеш защо, Ана. Галя я по косата, моля я да прояви разбиране. Исках да се върнеш и ги запазих за теб.
Тя клати примирено глава.
— Предизвикателен, както винаги, господин Грей.
Смея се, защото това е самата истина и защото това е нещо, което аз бих й казал. Тя се отпуска.
— Цялата лепна. Трябва да взема душ.
— И двамата имаме нужда от душ.
— За съжаление няма място за двама. Иди първо ти, аз ще сменя чаршафите.
Банята й е с размера на моя душ, да не говорим, че това е най-малката душкабина, в която съм влизал; лице в лице съм с душа. Тук обаче откривам източника на уханната й коса.
Шампоан с аромат на зелена ябълка. Докато водата плющи върху мен, вдигам капачето, затварям очи и вдъхвам дълбоко.
Ана.
Може да го добавя към списъка с покупките за госпожа Джоунс. Когато отварям очи, Ана ме гледа, ръцете й са на кръста. За мое разочарование е облякла халата.
— Този душ е малък — оплаквам се.
— Нали ти казах. Шампоана ми ли миришеше?
— Може би — ухилвам се аз.
Тя се смее и ми подава кърпа, която е с щампа на кориците на класически романи. Ана си остава библиофил. Връзвам я на кръста си и я целувам бързо.
— Не се бави. Това не е молба.
Отпускам се в леглото й и докато я чакам да се върне, оглеждам стаята. Все едно никой не живее тук. Три от стените са голи, тухлата се вижда, четвъртата е гладко шпаклован цимент, но на тях няма нищо. Ана не е имала време да я превърне в свой дом. Била е твърде нещастна, за да си подреди багажа. Вината е моя.
Затварям очи.
Искам тя да е щастлива.
Щастлива Ана.
Усмихвам се.
Събота, 11 юни, 2011
Ана е до мен. Лъчезарна. Прелестна. Моя. Облечена е в бяла сатенена права рокля. В „Чарли Танго" сме, преследваме изгрева. Преследваме сумрака. Преследваме изгрева. Сумрака. Летим високо над облаците. Над нас се носи тъмен облак. Косата на Ана е като позлатена, с червеникав оттенък, ярка на светлината на залязващото слънце. Светът е в краката ни и аз искам да й дам целия свят. Тя е като омагьосана. Правя уингоувър и се озоваваме в глайдера ми. Погледни света, Ана. Искам да ти покажа света. Тя се смее. Киска се. Щастлива е. Плитките й висят надолу, когато се обръщаме. Отново, иска тя. И аз изпълнявам. Преобръщаме се отново и отново. Този път обаче тя започва да пищи. Гледа ме обзета от ужас. Лицето й е разкривено. Ужасено. По него се е изписало отвращение. Към мен ли?