Към мен?
Не.
Не.
Тя пищи.
Будя се и сърцето ми блъска. Ана се мята и върти до мен, издава зловещ звук, който ме кара да настръхна целия. На отблясъците от близката улична лампа виждам, че все още спи. Сядам и я разтърсвам лекичко.
— Господи, Ана!
Тя се буди стреснато. Ахва. Гледа ме с подивели очи. Ужасена е.
— Добре ли си, бебчо? Сънуваше кошмар.
— О — прошепва тя и насочва поглед към мен, а клепките й трепкат като крилца на колибри. Пресягам се и включвам нощната лампа. Тя присвива очи на меката светлина. — Момичето — казва тя и очите й търсят моите.
— Какво има? Какво момиче? — Едва устоявам на желанието да я прегърна и целувам, докато споменът за кошмара се стопи.
Тя примигва отново и този път гласът й звучи по-ясно, вече не е наситен с толкова страх.
— Когато днес си тръгвах, пред СИП имаше едно момиче. Приличаше на мен… но не съвсем.
Усещам как се вцепенявам.
Лейла.
— Кога беше това? — Надигнах се и седнах.
— Когато си тръгвах днес следобед. — Тя е потресена. — Познаваш ли я?
— Да. — Какво, по дяволите, е намислила Лейла и защо е ходила при Ана?
— Коя е? — пита тя.
Трябва да се обадя на Уелч. Днес сутринта, когато говорихме, той не можа да ми каже къде се намира тя. Екипът му все още се опитва да я намери.
— Коя е? — настоява Ана.
По дяволите. Знам, че тя няма да се откаже, докато не получи отговор. Защо, по дяволите, не ми е казала по-рано?
— Лейла.
Тя се мръщи.
— Момичето, което е качило „Токсичен“ на айпода ти ли?
— Да. Каза ли ти нещо?
— Каза: „Какво повече имате от мен?“, и когато я попитах коя е, отговори: „Никоя“.
За бога, Лейла, какви игрички играеш? Трябва да се обадя на Уелч.
Ставам от леглото и нахлузвам дънките.
В хола вадя телефона от джоба на сакото. Уелч вдига на второто позвъняване и колебанието, че му звъня в пет сутринта, се изпарява. Изглежда, е бил буден.
— Добро утро, господин Грей — казва той, гласът му е дрезгав както винаги.
— Извинявай, че ти звъня толкова рано. — Започвам да крача в кухнята.
— Не съм много по спането, господин Грей.
— Предположих. Става въпрос за Лейла. Заговорила е гаджето ми, Анастейжа Стийл.
— В нейния офис ли? В апартамента й ли? Кога се е случило?
— Пред СИП. Вчера. Привечер. — Обръщам се. Ана, облечена в моята риза, е застанала до плота в кухнята и ме гледа. Оглеждам я, докато продължавам разговора, и в изражението й виждам смес от любопитство и страх. Красива е.
— По кое време точно? — пита Уелч.
Повтарям въпроса на Ана.
— Към шест без десет — мънка тя.
— Чу ли? — питам Уелч.
— Не.
— Шест без десет — повтарям.
— Значи е проследила госпожица Стийл до работата й.
— Разбери как.
— В пресата са поместени ваши снимки.
— Да.
Ана навежда глава на една страна и замята коса през рамо, докато слуша какво казвам.
— Мислите ли, че трябва да се тревожим за безопасността на госпожица Стийл? — пита Уелч.
— Не бих казал, но не съм и помислял, че тя би го направила.
— Според мен, господине, трябва да помислите за допълнителна охрана за нея.
Поглеждам Ана. Тя скръства ръце и подчертава гърдите си под бялата памучна риза.
— Искам да увелича и вашата охрана, господине. Ще говорите ли с Анастейжа? Ще й обясните ли в каква опасност може да е?
— Да, ще разговарям с нея.
Ана прехапва устна. Ще ми се да престане. Така само ме разсейва.
Уелч продължава.
— Ще уведомя господин Тейлър и госпожа Джоунс в малко по-разумен час.
— Да, добре.
— Междувременно ще ми трябва още персонал.
— Знам — въздишам.
— Ще започнем с магазините близо до СИП. Ще разпитаме дали някой не е видял нещо. Това може да се окаже следата, която чакахме.
— Провери и ми съобщи. Просто я открий, Уелч. Тя е в беда. Открий я. — Затварям и поглеждам Ана. Рошавата й коса се стеле по раменете й; дългите й крака изглеждат бели на слабата светлина откъм антрето. Представям си как ги увива около мен.
— Искаш ли чай? — пита тя.
— Всъщност предпочитам да си легна пак. — И да забравя напълно тази простотия с Лейла.
— Е, аз пък имам нужда от чай. Ще изпиеш ли една чаша с мен? — Тя отива до печката, взема чайника и започва да го пълни с вода.