— Обгърни ме с крака, любима — нареждам.
Когато отварям очи, стаята е окъпана в светлина, Ана е будна до мен, сгушена в сгъвката на ръката ми.
— Привет — ухилва се тя, сякаш е замислила някоя лудория.
— Привет — отвръщам предпазливо. — Какво правиш?
— Гледам те. — Тя плъзва ръка надолу по корема ми. И тялото ми оживява.
Леле!
Стискам ръката й.
Сигурно е протрита от вчера.
Тя облизва устни и виновната усмивка е заменена от хитра, похотлива усмивка.
Може би не.
Да се будя до Анастейжа Стийл си има предимства. Превъртам се върху нея, стискам ръцете й и я притискам към леглото, докато тя се гърчи под мен.
— Струва ми се, че вършите нещо нередно, госпожице Стийл.
— Обичам да върша нередни неща с теб.
Все едно говореше на слабините ми.
— Наистина ли? — Лепвам бърза целувка на устните й. Тя кима.
О, красиво момиче.
— Секс или закуска?
Тя вдига бедра, за да ме посрещне, и завладява целия ми самоконтрол да не взема на мига онова, което тя предлага.
Не. Накарай я да чака.
— Добър избор. — Целувам я по челото, по ключиците, по гърдите.
— А-ах — въздиша тя.
По-късно сме се отпуснали.
Не помня подобни моменти преди Ана. Не съм лежал в леглото просто… просто за да полежа. Заравям лице в косата й. Всичко това се е променило.
Тя отваря очи.
— Здравей.
— Здравей.
— Протрита ли си? — питам.
Тя се изчервява.
— Не. Само уморена.
Галя я по бузата.
— Не спа много.
— Нито пък ти. — Усмивката й е стопроцентова закачлива, съвсем в стила на госпожица Стийл, но очите й помръкват. — Напоследък не спях добре.
Разкаяние, бързо, грозно, парва стомаха ми.
— Извинявай — отвръщам.
— Не се извинявай. Беше моето…
Поставям пръст на устните й.
— Недей.
Тя свива устни и целува пръста ми.
— Ако може това да те утеши — признавам, — аз също не спах добре през изминалата седмица.
— О, Крисчън — шепне тя, хваща ръката ми и целува всяко едно от кокалчетата. Изпълнен с обич и смирение жест. Гърлото ми се свива, сърцето ми прелива. Аз съм на прага на нещо непознато, на равнина, където хоризонтът изчезва в далечината и пред мен се ширват нови, непознати земи.
Ужасяващо е.
Объркващо е.
Вълнуващо е.
Какво правиш с мен, Ана?
Накъде ме водиш?
Поемам си дълбоко дъх и насочвам вниманието си към жената до мен. Тя ми отправя сексапилна усмивка и аз си представям как прекарваме целия ден в леглото, но усещам, че съм гладен.
— Закуска? — питам.
— Предлагате да направите закуска или искате да бъдете нахранен, господин Грей? — шегува се тя.
— Нито едното, нито другото. Ще те черпя закуска. Не ме бива в кухнята, както стана ясно снощи.
— Имаш други качества — отвръща тя и се подсмихва палаво.
— Кажете, госпожице Стийл, какво имате предвид?
Тя присвива очи.
— Струва ми се, че знаеш. — Закача се с мен. Изправя се бавно и спуска крака от леглото. — Можеш да вземеш душ в банята на Кейт. По-голяма е от моята.
Естествено.
— Ще използвам твоята. Обичам да съм на твоя територия.
— И аз така. — Тя ми намига и тръгва към банята.
Нахалницата Ана.
Когато се връщам от тясната баня, Ана вече е облечена: дънки и тясна тениска, която не оставя почти нищо на въображението. Опитва се да направи нещо с косата си.
Докато нахлузвам дънките си, напипвам ключа от аудито в джоба. Питам се как ли ще реагира, когато й го дам отново. Имам чувството, че прие добре айпада.
— Колко често тренираш? — пита тя и аз забелязвам, че ме наблюдава в огледалото.
— Всеки работен ден.
— Какво правиш?
— Тичане, тежести, кикбокс. — През изминалата седмица тичах до апартамента ти и обратно.
— Кикбокс ли?
— Да, имам личен треньор, бивш претендент за олимпийски медал. Казва се Клод. Много е добър. Ще ти хареса. — Обяснявам всъщност, че ще го хареса като треньор.
— Защо ми е личен треньор? Ти ще ме поддържаш във форма.
Приближавам бавно до нея, гледам как продължава да си прави косата и я прегръщам. Очите ни се срещат в огледалото.
— За онова, което съм намислил, бебчо, те искам във форма. — Стига да се върнем в стаята за забавления.
Тя извива вежда.
— Знаеш, че искаш — прошепвам думите на отражението. Тя си похапва устната, но не откъсва очи от моите.
— Какво има? — питам угрижено.
— Нищо. — Тя клати глава. — Добре, ще се срещна с Клод.
— Наистина ли?
Стана лесно.
— Да, божичко, щом това те прави щастлив — засмива се тя.
Стискам я в прегръдката си и я целувам по бузата.