— Нямаш си и представа колко. — Целувам я зад ухото. — Е, какво ти се прави днес?
— Искам да се подстрижа и… хм… Трябва да осребря един чек и да си купя кола.
— Аха.
Започва се. От джоба на дънките вадя ключовете за аудито.
— Тук е — казвам тихо.
Тя ме поглежда безизразно, след това се изчервява и аз разбирам, че е разстроена.
— Какво искаш да кажеш?
— Тейлър я докара вчера.
Тя се отдръпва от мен и се мръщи.
Мама му стара. Ядосана е. Защо?
— Ето, това тук е твое. — Познавам плика, в който съм сложил чека за старата „Костенурка“. Вдигам двете си ръце и отстъпвам крачка назад.
— А, не. Парите са си твои.
— Не са. Искам да купя колата от теб.
Какви, по дяволите, ги приказва?
Тя иска да ми даде пари!
— Не, Анастейжа. И парите са твои, и колата
— Не, Крисчън. Парите са мои, колата е твоя. Ще я купя от теб.
О, не, не го прави.
— Подарих ти я за завършването на университета. — А ти каза, че я приемаш.
— Ако ми беше подарил писалка, щеше да е подходящ подарък за завършване. Ти ми подари ауди.
— Наистина ли искаш да се караме за това?
— Не.
— Добре, ето ключовете. — Оставям ключовете върху скрина.
— Нямах това предвид!
— Край на разговора, Анастейжа. Не прекалявай.
Погледът, който ми отправя, е повече от красноречив. Ако бях сухо дърво, досега да съм избухнал в пламъци и нямаше да е никак красива гледка. Тя е побесняла. Много бясна. Неочаквано присвива очи и ми отправя хитра усмивка. Взема плика, вдига го високо и много театрално го скъсва на две, а след това още на две. Хвърля парчетата в кошчето за боклук и ме поглежда победоносно.
Значи ще си играем, така ли, Ана?
— Предизвикателна сте, както винаги, госпожице Стийл. — Повтарям думите, които тя каза вчера, и се врътвам на пета, отправям се към кухнята.
Сега пък аз съм бесен. Адски бесен.
Как смее?
Вадя си телефона и набирам Андреа.
— Добро утро, господин Грей. — Май е задъхана.
— Здравей, Андреа.
Някъде около нея чувам вика на жена: „Той не знае ли, че днес се омъжваш, Андреа?“ След това чувам гласа на Андреа.
— Моля за извинение, господин Грей.
Омъжва се!
Чува се приглушено шумолене.
— Тихо, мамо. Обажда се шефът ми. — Шумоленето престава. — Слушам ви, господин Грей — казва тя.
— Ти се омъжваш?
— Да, господине.
— Днес ли?
— Да. Какво искате да направя?
— Искам да депозираш двайсет и четири хиляди долара на сметката на Анастейжа Стийл.
— Двайсет и четири хиляди долара ли?
— Да, двайсет и четири хиляди долара. Директен превод.
— Ще се погрижа. Ще бъдат на сметката й в понеделник.
— Понеделник ли?
— Да, господине.
— Отлично.
— Нещо друго, господине?
— Не, това е всичко, Андреа.
Затварям, ядосан, че съм я обезпокоил в сватбения й ден, и още по-ядосан, че не ми е казала, че се омъжва.
Защо не ми е казала? Да не би да е бременна?
Ще трябва ли да си търся нова лична асистентка?
Обръщам се към госпожица Стийл, която сумти на прага.
— Депозирани в банковата ти сметка, в понеделник. Не си играй с мен.
— Двайсет и четири хиляди долара! — почти изкрещява тя. — И откъде знаеш номера на банковата ми сметка?
— Знам всичко за теб, Анастейжа — отвръщам и се опитвам да се овладея.
— Не е възможно колата ми да е струвала двайсет и четири хиляди долара — засича ме тя.
— Съгласен съм с теб, но човек трябва да познава пазара, зависи дали купуваш, или продаваш. Някакъв побъркан искал тази катафалка и бил готов да плати такава сума. Очевидно е класика. Питай Тейлър, ако не ми вярваш.
Двамата се гледаме гневно.
Невъзможно женище.
Просто невъзможно.
Тя разтваря устни. Останала е без дъх, зениците й са разширени. Изпива ме с поглед. Поглъща ме.
Ана.
Езикът й облизва долната устна.
И то се усеща във въздуха между нас.
Привличането ни е като жива сила. Разраства се. Натрупва се.
Мамка му.
Сграбчвам я и я подпирам на вратата, устните ми търсят и намират нейните. Завладявам устата й, целувам я ненаситно, пръстите ми се притискат в тила й, поддържат я. Нейните пръсти се вплитат в косата ми. Теглят. Насочват ме, докато тя отвръща на целувката ми, езикът й е в устата ми. Взема. Всичко взема. Обхващам дупето й и я притискам към ерекцията си, смазвам тялото й със своето. Желая я. В този момент.
— Защо, защо ме предизвикваш? — питам високо, докато я целувам по врата. Тя отпуска глава назад и оголва шия.
— Защото мога — шепне останала без дъх.