А-ха, откраднала ми е репликата.
Дишам тежко, опирам чело на нейното.
— Господи, искам да те взема сега, но презервативите ми свършиха. Не мога да ти се наситя! Ти си влудяваща, влудяваща жена.
— И ти ме влудяваш — прошепва тя. — Във всяко отношение.
Поемам си дълбоко дъх и поглеждам в потъмнелите жадни очи, които ми обещават света, и клатя глава.
Спокойно, Грей.
— Хайде да идем да закусваме някъде. И знам едно място, където можеш да се подстрижеш.
— Добре — усмихва се тя.
И преставаме да се караме.
Вървим хванати за ръце по Вайн Стрийт и завиваме надясно на Първо авеню. Питам се доколко е нормално да преминем от това просто да се виждаме към приятното спокойствие, което изпитвам, докато вървим по улиците. Може би при повечето хора е така. Поглеждам Ана.
— Всичко изглежда толкова нормално — отбелязвам. — Много ми харесва.
— Крисчън, струва ми се, че доктор Флин ще се съгласи, че ти можеш да бъдеш наречен много други неща, но не и нормален. Забележителен, може би. — Тя стиска ръката ми.
Забележителен!
— Денят е прекрасен — добавя тя.
— Така е.
За момент затваря очи и вдига лице към утринното слънце.
— Ела, знам едно страхотно местенце за закуска.
Едно от любимите ми кафенета е само на две пресечки от апартамента на Ана. Когато пристигаме, отварям вратата на Ана и чакам да вдъхне аромата на пресен хляб.
— Какво очарователно местенце — отбелязва тя, когато сядаме. — Харесват ми произведенията на изкуството по стените.
— Всеки месец подкрепят различен художник. Тук открих Трутън.
— Издигаш обикновеното до необикновени висини — отбелязва Ана.
— Значи помниш.
— Почти няма нещо, което бих забравила за вас, господин Грей.
— И аз за вас, госпожице Стийл. Вие сте невероятна.
Смея се и й подавам менюто.
— Аз ще платя. — Ана ме изпреварва и грабва сметката. — Тук човек трябва да е бърз, Грей.
— Права си — мърморя. Човек, който има да плаща студентски заем от петдесет хиляди долара, не би трябвало да ми плаща закуската.
— Не се ядосвай толкова. Сега съм с двайсет и четири хиляди долара по-богата, отколкото бях сутринта. Мога да си позволя… — тя поглежда сметката — двайсет и два долара и шейсет и седем цента за закуска.
Освен ако не искам да изтръгна сметката от ръката й, не мога да направя нищо.
— Благодаря — отвръщам неохотно.
— А сега къде? — пита тя.
— Наистина ли искаш да се подстрижеш?
— Да, само ме виж.
Тъмни кичури са се измъкнали от опашката й и обрамчват красивото й лице.
— На мен ми изглеждаш великолепно. Винаги.
— А и довечера трябва да ходим на бала на баща ти.
Напомням й, че облеклото е официално.
— Вдигнали са шатра. Голяма работа.
— Точно за каква благотворителност става дума?
— Това е програма за възстановяване на наркозависими родители с малки деца, казва се „Да се справим заедно“. — Притаявам дъх, надявам се тя да не ме попита каква е връзката на семейство Грей с тази кауза. Лично е и не искам да видя съжалението й. Вече съм й казал всичко, което мога, за онова време от живота си.
— Благородна кауза — отбелязва състрадателно тя и за щастие престава да пита.
— Хайде, да вървим. — Ставам и й подавам ръка, приключвам разговора.
— Къде отиваме? — пита тя, когато продължаваме разходката по Първо авеню.
— Изненада.
Не мога да й кажа, че отиваме при Елена. Знам, че ще изперка. От разговора ни в Савана знам, че само като спомена името й и Ана подскача. Днес е събота и Елена не работи през уикенда, а когато все пак работи, то е в салона в Брейвърн Сентър.
— Пристигнахме. — Отварям вратата на „Есклава“ и въвеждам Ана. Не съм идвал два месеца; последния път бях със Сузана.
— Добро утро, господин Грей — весело поздравява Грета.
— Здравей, Грета.
— Както обикновено ли, господине? — любезно пита тя.
Мамка му.
— Не. — Поглеждам нервно Ана. — Госпожица Стийл ще ви каже какво иска.
Ана не откъсва очи от мен, започва да се усеща.
— Защо тук? — съска тя.
— Този салон е мой, наред с още три такива.
— Твой ли?
— Да. Страничен бизнес. Както и да е, тук можеш да получиш каквото искаш, при това за сметка на заведението. — Изброявам всички услуги, които се предлагат. — Всички онези неща, които обичат жените — тук се прави абсолютно всичко.
— И обезкосмяване ли?
За частица от секундата си мисля да й препоръчам шоколадовата коламаска за срамните й косми, но като знам, че примирието ни е крехко, решавам да не правя такова предложение.
— Да, и обезкосмяване. На всякакви места.