Само че не ми е никак приятно, когато тя ми се сърди.
— Тук ли си довеждал подчинените си? — пита тя и аз не разбирам дали въпросът е риторичен, или не. Решавам все пак да отговоря.
— Някои, да.
— Ами Лейла?
— Да.
— Салонът изглежда съвсем нов.
— Наскоро го ремонтирахме.
— Ясно. Значи госпожа Робинсън познава всичките ти подчинени.
— Да.
— Те знаеха ли за нея?
Не и по начина, по който ти си мислиш. Никога не са знаели, че връзката е между доминант и подчинен. Мислеха, че сме приятели.
— Не. Никоя. Само ти.
— Но аз не съм твоя подчинена.
— Да, определено не си. — Защото нямаше начин да търпя подобно поведение от подчинена.
Тя спира рязко и се врътва към мен с безизразно изражение.
— Разбираш ли колко е извратено това? — пита гневно.
— Да. Съжалявам. — Не знаех, че тя ще е там.
— Искам да се подстрижа, за предпочитане някъде, където не си чукал нито персонала, нито клиентелата. — Гласът й е пресекнат и усещам, че всеки момент ще ревне.
Ана.
— Така че, ако ме извиниш…
— Няма да избягаш. Нали? — В мен започва да се надига паника. Това е. Тя ще ме зареже преди да ми даде втория шанс.
Грей, ти се провали.
— Не — изкрещява тя възмутено. — Не, просто искам да се подстрижа, по дяволите. Някъде, където да мога да си затворя очите, някой да ми измие косата и да забравя за всичкия този багаж, който те придружава.
— Мога да наредя на Франко да дойде у нас или у вас — предлагам.
— Тя е много привлекателна.
Господи. Не ме подлагай на това.
— Да, така е. — И какво от това? Престани, Ана.
— Още ли е омъжена?
— Не. Разведе се преди пет години.
— Защо не си с нея?
Ана! Престани.
— Защото между нас всичко свърши. Казах ти. — Колко пъти трябва да й го казвам? Телефонът ми вибрира в джоба на сакото. Вдигам пръст, за да я спра да дрънка, и отговарям. На екранчето пише, че е Уелч. Какво ли е открил?
— Здравейте, господин Грей.
— Да, Уелч?
— Три неща. Открих госпожа Лейла Рийд до Спокейн, където живеела с мъж на име Джефри Бари. Той е загинал в автомобилна катастрофа на 1-90.
— Загинал в автомобилна катастрофа ли? Кога?
— Преди четири седмици. Съпругът й, Ръсъл Рийд, е знаел за Бари, но така и не казва къде е отишла госпожа Рийд.
— Това копеле ни отрязва за втори път. Сто на сто знае. Абсолютно никакви чувства ли не изпитва към нея? — Не мога да повярвам, че бившият й е толкова безсърдечен.
— Той има чувства към нея, но те определено не са като към брачен партньор.
— Започва да ми се изяснява.
— Психиатърът даде ли ви нещо, за което да се хванем? — пита Уелч.
— Не.
— Възможно ли е да става въпрос за някаква психоза?
Съгласен съм с Уелч, че точно това може да е състоянието й, но то не обяснява къде е, а аз искам да разбера тъкмо това. Оглеждам се. Къде си, Лейла?
— Тя е тук. Наблюдава ни — мърморя.
— Господин Грей, ще я открием — опитва се да ме увери Уелч и пита дали съм в „Ескала“.
— Не. — Ще ми се двамата с Ана да не бяхме на толкова открито място на улицата.
— Мисля колко души са необходими за охраната ви.
— Двама до четирима, двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата.
— Добре, господин Грей. Казахте ли на Анастейжа?
— Все още не съм повдигал въпроса. — Ана ме наблюдава и слуша. Напрегната е, но не мога да разбера нищо от изражението й.
— Недейте. Има още нещо. Госпожа Рийд е взела разрешително за носене на скрито оръжие.
— Какво? — Страх свива сърцето ми.
— Подробностите излязоха при проверката днес сутринта.
— Ясно. Кога?
— Вчера.
— Вчера ли? Как?
— Подправила е документите.
— Не е ли имало втора проверка?
— Всички документи са подправени. Използвала е друго име.
— Ясно. Прати ми по имейла името, адреса и снимки, ако имаш.
— Дадено. И ще уредя допълнителна охрана.
— Денонощно, още от следобед. Установи връзка с Тейлър. — Затварям. Това е сериозно.
— Е? — пита Ана.
— Уелч се обади.
— Кой е Уелч?
— Моят съветник по сигурността.
— Аха. Какво се е случило?
— Лейла напуснала мъжа си преди три месеца и избягала с човек, който преди четири седмици загинал в автомобилна катастрофа.
— О.
— Скапаният психолог трябваше да го научи. Скръб, точно за това става дума.
По дяволите. В болницата е трябвало да си свършат работата.
— Хайде. — Подавам ръка на Ана и я стискам, без да мисля. Но тя, най-неочаквано, отдръпва своята.
— Чакай малко, разговаряхме за „нас“. За нея, за твоята госпожа Робинсън.