— Не знам дали има ключове. Ще трябва да го чакам тук. Това е всичко — казва тя.
Вземам куфара, оглеждам се бързо и заключвам. С неудоволствие забелязвам, че апартаментът няма аларма против крадци.
Аудито е паркирано точно където каза Тейлър. Отварям вратата на Ана, но тя не помръдва и ме наблюдава.
— Качвай се.
— Няма ли аз да карам?
— Не. Аз ще карам.
— Не одобряваш ли как шофирам? — пита тя и отново долавям същия тон. — Само не ми казвай, че знаеш колко съм изкарала на писмения изпит… Не бих се изненадала, при твоята склонност към следене.
— Качвай се в колата, Анастейжа. Търпението ми е на изчерпване.
Престани. Направо ме влудяваш. Искам да те прибера у дома, където ще си в безопасност.
— Добре — сумти тя и се качва. Не живее далече от мен, така че пътуването няма да ни отнеме много време. Обикновено бих се насладил да шофирам малко ауди. Толкова е маневрено в натоварения трафик на Сиатъл. Само че всеки пешеходец ме разсейва. Някой от тях може да е Лейла.
— Всичките ти подчинени ли бяха брюнетки? — пита най-неочаквано Ана.
— Да. — Само че нямам никакво желание да обсъждам този въпрос. Възстановената ни току-що връзка навлиза в опасна територия.
— Просто се чудех. — Тя опипва раницата, което означава, че е нервна.
Успокой я, Грей.
— Казах ти. Предпочитам брюнетките.
— Госпожа Робинсън не е брюнетка.
— Сигурно тъкмо затова. Завинаги ме е отвратила от блондинките.
— Майтапиш се. — Ана не крие, че не ми вярва.
— Да. Майтапя се. — Трябва ли да обсъждаме този въпрос? Напрежението в мен се надига. Тя не престава да рови. Готов съм да призная дори най-черните си тайни.
Не. Никога не мога да й кажа. Тя ще ме напусне.
Без дори да се обърне назад.
Помня, че наблюдавах как върви по улицата към гаража в „Хийтман“ след първия път, когато пихме кафе.
Дори не се обърна.
Нито веднъж.
Ако не се бях свързал с нея за фотосесията… Сега нямаше да съм с нея.
Ана е силна. Когато каже сбогом, го казва сериозно.
— Разкажи ми за нея — прекъсва мислите ми Ана.
Ами сега? Тя за Елена ли говори? Пак ли?
— Какво те интересува? — Още информация за госпожа Линкълн единствено ще й доскапе настроението.
— Разкажи ми за деловите ви отношения.
Това е лесно.
— Аз съм само финансов партньор. Бизнесът с козметични салони не ме интересува особено, обаче тя го направи успешен. Аз само инвестирах и й помогнах да започне.
— Защо?
— Дължах й го.
— О?
— Когато напуснах Харвард, тя ми даде назаем сто бона, за да започна бизнес.
— Защо напусна университета?
— Не беше за мен. Изкарах две години. За съжаление родителите ми не проявиха такова разбиране.
— Ти какво? — мръщи ми се Грейс и имам чувството, че ще получи инсулт.
— Искам да прекъсна. Ще открия собствена фирма.
— И какво ще правиш?
— Инвестиции.
— Крисчън, какво разбираш от инвестиции? Трябва да довършиш колежа.
— Мамо, имам план. Мисля, че ще успея да се справя.
— Виж, сине, това е огромна крачка, която може да окаже влияние върху цялото ти бъдеще.
— Знам, татко, но не мога повече. Не искам да живея в Кеймбридж още две години.
— Прехвърли се. Върни се в Сиатъл.
— Мамо, не е заради мястото.
— Просто все още не си открил своята ниша.
— Нишата ми е в истинския свят. Не в академичния. Там се задушавам.
— Да не би да си се запознал с някого? — пита Грейс.
— Не — лъжа, без да ми трепне окото. Познавам Елена отпреди да замина за „Харвард".
Грейс присвива очи и връхчетата на ушите ми пламват.
— Не сме съгласни с тази необмислена постъпка, сине — започва да ми дудне Карик, вече включил на режим задръстен баща, и започвам да се притеснявам, че ще се отприщи обичайната реч за здраво учене и работа и семейството на първо място.
Грейс изяснява онова, което иска да каже.
— Крисчън, залагаш на карта целия си живот.
— Мамо. Татко. Вече съм го направил. Извинявайте, че ви разочаровам отново. Вече съм взел решение. Просто ви информирам.
— Ами изгубените учебни такси? — възкликва мама.
По дяволите.
— Ще ви ги възстановя.
— Как? И как, за бога, ще започнеш свой бизнес? Трябва ти капитал!
— Не се притеснявай по този въпрос, мамо. Вече е уреден. И ще ви върна парите.