— Крисчън, миличък, изобщо не става въпрос за парите…
Единственият урок, който научих в колежа, беше как да чета баланс, и открих спокойствието, което ми носят лодките с едно гребло.
— Явно не си сбъркал, че си напуснал. Какво следваше? — пита Ана и ме връща към разговора.
— Политология и икономика.
— Значи тя е богата, а? — Ана все още мисли за заема, който ми даде Елена.
— Тя беше отегчена съпруга на старец, Анастейжа. Мъжът й беше богат — една от големите риби в търговията с дървен материал. — Това винаги ме кара да се усмихвам. Обръщам се към Ана. Дървен материал „Линкълн“. Адски неприятен тип беше. — Не й даваше да работи. Нали разбираш, контролираше живота й. Някои мъже са такива.
— Стига бе! Няма мъж, който да иска да контролира живота на жена си! — отвръща презрително Ана. — Със сигурност говорим за създание от митологията. — Всяка нейна дума е заредена със сарказъм. Тя е заядливо настроена, но отговорът й ме кара да се ухиля.
— И тя ти даде назаем парите на мъжа си, така ли?
— Точно така беше.
— Ужасно.
— Той си получи своето.
Тъпак.
Мислите ми поемат по черни пътища. Той едва не уби жена си, защото се чукаше с мен. Потръпвам като си помисля какво можеше да й причини, ако не се бях появил. Обзема ме бяс и стискам волана, докато чакаме бариерата в „Ескала“ да се вдигне. Кръвта се оттича от кокалчетата ми. Елена беше в болница три месеца, а накрая отказа да повдигне обвинение.
Контролирай се, Грей.
Отпускам волана.
— Как? — пита любопитната Ана: иска да разбере какво е било отмъщението на Линк.
Нямам намерение да й разказвам тази история. Клатя глава и паркирам на едно от моите места, гася двигателя.
— Хайде. Франко ще дойде скоро.
В асансьора я поглеждам. Малкото v се е очертало между веждите й. Тя е умислена, може би предъвква онова, което й казах. Да не би да има друго?
— Още ли ми се сърдиш? — питам.
— Много.
— Добре. — Сега поне знам.
Тейлър се е върнал след като е ходил при Софи, дъщеря си. Посреща ни, когато влизаме във фоайето.
— Добър ден, господине.
— Уелч обажда ли се?
— Да, господине.
— И?
— Всичко е уредено.
— Чудесно. Как е дъщеря ти?
— Добре е, благодаря, господине.
— Радвам се. Чакаме един фризьор, ще дойде в един — Франко Делука.
— Госпожице Стийл — поздравява той Ана
— Здравей, Тейлър. Дъщеря ли имаш?
— Да, госпожице Стийл.
— Колко е голяма?
— На седем.
Ана го гледа объркано.
— Живее при майка си — пояснява Тейлър.
— О, разбирам — отвръща тя и той й се усмихва, истинска рядкост за него.
— Гладна ли си? — питам.
Тя клати глава и оглежда стаята. Не е била тук от ужасния ден, в който ме напусна. Искам да й кажа, че много се радвам, че се е върнала, но в момента ми е сърдита.
— Трябва да се обадя по телефона. Настанявай се.
— Добре — съгласява се тя.
В кабинета, на бюрото, откривам огромна платнена торба. Вътре е поставена забележителна сребърна маска с тъмносини пера за Ана. До нея е поставена малка чантичка от „Шанел“ с червено червило. Тейлър се е справил отлично. Само че Ана едва ли ще е твърде впечатлена от идеята за червилото — не и в момента. Поставям маската на рафта и пъхвам червилото в джоба, след това сядам пред компютъра.
Прекарах поучителна и интересна сутрин с Анастейжа. Тя, както винаги, ме предизвикваше още от мига, в който отвори очи, независимо дали ставаше въпрос за онази катафалка костенурка, за връзката ми с Елена или кой да плати закуската.
Ана е изключително независима и все още не съм забелязал да се интересува от парите ми. Тя не взема, тя дава; но тя винаги си е била такава. Това е нещо ново и много приятно. Всичките ми подчинени обичаха подаръците си. Кого заблуждаваш, Грей? Те така казваха, но може би заради ролята, която изпълняваха.
Отпускам главата си в ръце. Трудно е. С Ана съм в непознати води.
Жалко, че мрази Елена. Елена ми е приятелка.
Да не би Ана да ревнува?
Не мога да залича миналото си, а и след всичко, което Елена е направила за мен, ще ми бъде трудно да се справя с враждебността на Ана.
Такъв ли ще бъде животът ми оттук нататък, потънал в несигурност? Ще е интересна тема за разговор с психиатъра следващия петък, когато го видя. Може пък той да ме преведе през това.
Клатя глава, включвам компютъра и проверявам имейлите. Уелч ми е изпратил копие от подправения лиценз за носене на оръжие на Лейла. Използвала е името Джейн Бари и адрес в Белтаун. Снимката й прилича, въпреки че на нея изглежда по-възрастна, по-слаба и тъжна, отколкото по времето, когато бях с нея. Това е потискащо. Тази жена има нужда от помощ.