Принтирам няколко счетоводни отчета от СИП — приходите и разходите за изминалите три години, които ще огледам внимателно по-късно. След това преглеждам резюметата на допълнителните охранители, които Тейлър е одобрил; двама са бивши федерални агенти, двама бивши тюлени. Все още не съм повдигнал въпроса за допълнителната охрана на Ана.
Малко по малко, Грей.
След като отговарям на служебните имейли, отивам да намеря Ана.
Няма я в хола, нито в стаята, но докато съм там, вземам два презерватива от нощното шкафче и продължавам да търся. Искам да се кача горе и да проверя да не би да е в стаята на подчинената, но чувам, че вратата на асансьора се отваря и Тейлър поздравява някого. Часовникът ми показва 12:55. Изглежда, е дошъл Франко.
Вратите към фоайето се отварят, но аз не давам възможност на Тейлър да каже и дума.
— Ще доведа госпожица Стийл.
— Да, господине.
— Кажи ми веднага щом охранителите дойдат.
— Разбира се, господин Грей.
— Благодаря ти за маската и червилото.
— Няма защо, господине. — Тейлър затваря вратата.
Не я виждам на горния етаж, но я чувам.
Ана си говори с гардероба.
Какво, по дяволите, прави там?
Поемам си дълбоко дъх, отварям вратата и я заварвам седнала с кръстосани крака на пода.
— Тук ли си? Помислих, че си избягала.
Тя вдига пръст и аз разбирам, че говори по телефона, не си говори сама. Облягам се на касата на вратата и я наблюдавам как прибира кичур коса зад ухото си и започва да навива друг на показалеца си.
— Извинявай, мамо, трябва да свършвам. Ще ти се обадя пак… — Неспокойна е. Да не би да е заради мен? Може да се е скрила тук от мен. Дали не й трябва пространство? Тази мисъл ме порази.
— И аз те обичам, мамо. — Тя прекъсва и се обръща към мен. На лицето й е изписано очакване.
— Защо се криеш тук?
— Не се крия. Отчаяна съм.
— Отчаяна? — Пробожда ме безпокойство. Да не би да мисли да избяга?
— От всичко това, Крисчън. — Тя замахва към дрехите в гардероба.
Дрехите ли? Не ги ли харесва?
— Може ли да вляза?
— Дрешникът си е твой.
Дрешникът е мой. А дрехите твои, Ана.
Бавно сядам на пода срещу нея и се опитвам да преценя какво е настроението й.
— Това са просто дрехи. Ако не ти харесват, ще ги върна. — Казвам го примирено вместо отстъпчиво.
— Труден си за издържане, знаеш ли?
Тя не греши. Чеша се по необръсната брада и мисля какво да отговоря.
Бъди истински. Бъди откровен. Думите на Флин отекват в главата ми.
— Знам. Мъча се — промълвявам.
— Много си мъчен — засича ме тя.
— Вие също, госпожице Стийл.
— Защо го правиш? — Тя посочва между нас.
Нея и мен.
Нас двамата.
Ана и Крисчън.
— Знаеш защо. — Имам нужда от теб.
— Напротив, не знам — настоява тя.
Прокарвам пръсти през косата си и търся вдъхновение. Тя какво иска да кажа? Какво иска да чуе?
— Голяма досадница си.
— Можеш да имаш чудесна подчинена брюнетка. Която ще те пита: „Какво точно желаете, господине?“, стига, разбира се, да си й позволил да говори. Тогава защо аз, Крисчън? Просто не мога да го проумея.
Какво да й кажа? Защото се събудих, откакто се запознах с нея ли? Защото целият ми свят се промени ли? Върти се на различна ос.
— Ти ме караш да гледам по друг начин на света, Анастейжа. Не ме искаш заради парите ми. Даваш ми… — търся подходящата дума — надежда.
— Надежда за какво?
За всичко.
— За още — отвръщам. Така иска Ана. Сега и аз го искам.
Кажи и всичко, Грей.
Казвам й, че е права.
— Свикнал съм жените да правят точно каквото им казвам, и то веднага. Това бързо се изтърква. В теб има нещо, Анастейжа, което ме зове на някакво дълбоко, непонятно равнище. Като сирена. Не мога да ти устоя и не искам да те изгубя.
Леле, Грей, много цветисто.
Хващам ръката й.
— Не бягай, моля те. Имай малко вяра в мен и малко търпение. Моля те.
Виждам го в сладката й усмивка. Състрадание. Обич. Мога да се наслаждавам на този поглед цял ден. Всеки ден. Тя поставя ръце върху коленете ми, изненадва ме, навежда се, за да ме целуне по устните.
— Добре. Вяра и търпение. Това мога да понеса — отвръща тя.
— Чудесно. Защото Франко е тук.
Тя замята коса през рамо.
— Крайно време беше! — Момичешкият й смях е заразен и двамата се изправяме заедно.
Хванати за ръце слизаме долу и аз решавам, че може и да сме надмогнали онова, което я беше вбесило.
Франко не се срамува да се суети около момичето ми. Оставям ги в моята баня. Не съм сигурен дали Ана ще ме изтърпи да надзиравам подстригването й.