— Да, Тейлър? — казвам през стиснати зъби. Той чака на прага на хола и ми се струва изпълнен с неудобство; въпреки това не помръдва от мястото си.
Какво става, по дяволите?
Разбрали сме се да се разкара в мига, в който види, че не съм сам в апартамента. Онова, което има да казва, сигурно е важно.
— В кабинета ми — соча и Тейлър минава бързо през стаята. — Ще го отложим за по-късно — прошепвам на Ана и следвам Тейлър.
— Извинете, че ви прекъснах, господине — казва той, когато влизаме в кабинета ми.
— Дано имаш основателна причина.
— Майка ви се обади.
— Моля те, не ми казвай, че това е причината.
— Не, господине, но трябва да й позвъните колкото е възможно по-скоро. Става въпрос за тази вечер.
— Добре. Какво друго?
— Охранителите са тук и като знам отношението ви към оръжията, държа да ви уведомя, че са въоръжени.
— Какво?
— И двамата с господин Уелч смятаме, че това е добра предпазна мярка.
— Мразя оръжия. Да се надяваме, че няма да им се наложи да ги използват. — Говоря кисело — и съм кисел — тъкмо се натисках с Анастейжа Стийл.
Случвало ли се е някога да ме прекъсват, докато се натискам с някоя?
Никога.
Тази мисъл неочаквано ме развеселява.
Изживявам юношество, което никога не съм имал.
Тейлър се отпуска и разбирам, че е така, защото настроението ми се е променило.
— Ти знаеше ли, че Андреа се омъжва днес? — питам го, защото този въпрос не ме оставя на мира цяла сутрин.
— Да — потвърждава той и ме гледа учудено.
— Не ми е казала.
— Вероятно е пропуснала, господине.
Сега вече разбирам, че се опитва да ми помогне. Извивам вежда.
— Сватбата е в „Еджуотър“ — уведомява ме той.
— Там ли ще останат?
— Доколкото знам.
— Би ли попитал дискретно дали щастливата двойка има стая и да им я сменят с най-добрия апартамент. След това плати.
Тейлър се усмихва.
— Разбира се, господине.
— Кой е късметлията?
— Не знам, господин Грей.
Питам се защо Андреа крие сватбата си. Мисълта изчезва, когато ароматът на нещо вкусно нахлува в стаята и стомахът ми изръмжава нетърпеливо.
— Трябва да се върна при Анастейжа.
— Добре, господине.
— Това ли беше всичко?
— Да.
— Добре. — Излизаме от кабинета ми. — Ще дойда да говоря с тях след десет минути — казвам на Тейлър. Ана е наведена над фурната и вади две чинии.
— Ще ви очакваме — отвръща Тейлър и излиза, оставя ме сам с Анастейжа.
— Обяд? — предлага тя.
— Да, благодаря. — Сядам на един от високите столове, където тя е сложила обяда.
— Проблем ли има? — любопитства тя както обикновено. Все още не съм й казал за допълнителната охрана.
— Не.
Тя не настоява за отговори, докато слага испански омлет със салата. Впечатлен съм, че е толкова сръчна и се чувства толкова в свои води в моята кухня. Тя сяда до мен, аз лапвам хапка и усещам как се топи в устата ми.
М-м-м. Голяма вкусотия.
— Вкусно е. Искаш ли вино?
— Не, благодаря — отвръща тя и се нахвърля върху обяда си.
Добре поне че яде.
Пропускам виното, защото знам, че ще пия вечерта. Това ми напомня, че трябва да позвъня на мама. Интересно, какво ли иска? Тя не знае, че съм се разделял с Ана и че сега сме отново заедно. Трябва да й кажа, че Ана ще дойде довечера на бала.
С дистанционното пускам приятна лека музика.
— Какво е това? — попитах.
— Кантелуб, „Песните на Оверн“. Тази се казва „Байлеро“.
— Прекрасна е. На какъв език е?
— На старофренски — всъщност на окситански.
— Ти знаеш френски, разбираш ли я?
— Някои думи, да. Това беше мантрата на майка ми: „музикален инструмент, чужд език, бойно изкуство“. Елиът знае испански, ние с Мия — френски. Елиът свири на китара, аз — на пиано, Мия — на чело.
— Леле-мале! А бойните изкуства?
— Елиът тренира джудо. Когато беше на дванайсет, Мия тропна с крак и се отказа. — Ана знае, че владея кикбокс.
— Ще ми се и моята майка да беше толкова организирана.
— Доктор Грейс е страхотна, когато се отнася за успехите на децата й.
— Сигурно много се гордее с теб. Аз бих се гордяла — признава топло Ана.
О, миличка, нямаш представа колко много грешиш. Нищо не е толкова просто. Аз се оказах огромно разочарование за нашите: изключваха ме от училища, прекъснах колежа, те не знаят за никакви връзки… Ако Грейс знаеше истината за начина ми на живот…
Ако ти, Ана, знаеше истината.
Не припарвай там, Грей.
— Реши ли какво ще облечеш довечера? Или трябва да дойда и да ти избера нещо?
— Хм… още не съм. Сам ли избра всичките онези дрехи?
— Не, Анастейжа. Дадох списък и ръста ти на една консултантка в „Нийман Маркъс“. Би трябвало да ти станат. Просто за информация, за тази вечер и следващите няколко дни съм поръчал извънредна охрана. Смятам, че това е разумна мярка, като се има предвид, че поведението на Лейла е непредсказуемо и че тя е в неизвестност някъде по сиатълските улици. Не искам да излизаш сама. Съгласна?