— Да не смяташ, че най-известната гинеколожка в Сиатъл ще дотича веднага?
— Мога да съм много убедителен. — Приглаждам косата й зад ухото. Тя има най-малките, красиви, дяволски уши. — Франко се е справил страхотно. Харесват ми тези пластове.
— Стига си променял темата — предупреждава ме тя.
Вдигам я и тя ме възсяда отново. Наблюдавам я внимателно и се отпускам на една от възглавниците, докато тя обляга гръб на свитите ми колене.
— Хайде, докосвай — прошепвам.
Очите й не се откъсват от моите и тя поставя ръка върху корема ми, под линията от червило. Напрягам се, когато пръстът й проучва долините между коремните мускули. Трепвам, когато тя вдига пръст.
— Не е задължително да го правя — подхвърля тя.
— Не, няма нищо. Просто изисква известно… пренастройване от моя страна. Отдавна никой не ме е докосвал.
— А госпожа Робинсън?
Мама му стара. Защо изобщо я споменах?
Кимам уморено.
— Не ми се говори за нея. Това ще развали доброто ти настроение.
— Ще го преживея.
— Не, Ана. Ти се вбесяваш винаги, щом спомена за нея. Миналото ми си е минало. То е факт. Не мога да го променя. Имам късмет, че ти нямаш минало, защото иначе щях да се побъркам.
— Да се побъркаш ли? Повече от това?
— Да се побъркам за теб — заявявам аз.
Тя се ухилва, отправя ми истинска усмивка.
— Да повикам ли доктор Флин?
— Едва ли се налага.
Тя се намества върху мен и аз отпускам крака. С очи впити в моите, тя поставя пръсти върху корема ми.
Напрягам се.
— Обичам да те докосвам — признава тя и ръката й се плъзва към пъпа ми, гъделичка косъмчетата там. Пръстите й пълзят по-надолу.
Леле.
Членът ми потръпва одобрително.
— Пак ли? — промълвява тя похотливо.
О, Анастейжа, ненаситна жено.
— О, да, госпожице Стийл, пак.
Присядам, обрамчвам лицето й между дланите си и я целувам, дълго и силно.
— Нали не си прекалено протъркана? — прошепвам до устните й.
— Не.
— Обичам енергията ти, Ана.
Тя се е унесла до мен. Задоволена, надявам се. След всички спорове и обвинения днес най-сетне се чувствам спокоен.
Може и да успея да се справя с тази сладникава връзчица.
Поглеждам Ана. Устните й са отворени и миглите хвърлят сенки върху бледите бузи. Тя изглежда спокойна, красива и аз мога да я гледам как спи цял живот.
Но пък може да бъде и безкрайно трудна.
Кой знае?
Иронията е — май ми харесва.
Тя ме кара да поставям под въпрос себе си.
Тя ме кара да поставям под въпрос абсолютно всичко.
Тя ме кара да се чувствам жив.
Отивам в хола, събирам документите от канапето и тръгвам към кабинета. Оставил съм Анастейжа да спи. Сигурно е изтощена, а и ни чака дълга нощ на бала.
Сядам на бюрото и включвам компютъра. Едно от многобройните качества на Андреа е, че поддържа контактите ми обновени и синхронизирани във всичките ми електронни устройства. Търся доктор Грийн и, както предполагам, оказва се, че имам имейла й. Толкова ми е писнало от презервативи, че искам да прегледа Ана час по-скоро. Изпращам й имейл, но не очаквам да отговори до понеделник — все пак сега е уикенд.
Изпращам два имейла на Роз и нахвърлям бележки върху докладите. Отварям чекмеджето, за да прибера химикалката, и забелязвам червената кутия с обиците, които купих на Ана за галата, на която така и не отидохме.
Защото тя ме напусна.
Посягам към кутийката, отварям я и разглеждам отново обиците. Съвършени са за нея. Елегантни. Семпли. Зашеметяващи. Питам се дали ще ги приеме днес. След караницата за аудито и двайсетте и четири хиляди долара е малко вероятно. Въпреки това искам да й ги дам. Пъхвам кутийката в джоба си и проверявам колко е часът. Време е да събудя Ана, защото съм сигурен, че ще й трябва време, за да се подготви за довечера.
Тя се е свила в средата на леглото, изглежда малка и самотна. В стаята на подчинената е. Питам се защо е тук. Тя не ми е подчинена. Би трябвало да спи в леглото ми, на долния етаж.
— Здравей, сънливке. — Целувам я по слепоочието.
— М-м-м — мърмори тя и отваря очи.
— Време е да ставаш — прошепвам и я целувам бързо по устните.
— Господин Грей. — Пръстите й докосват поникналата ми брада. — Липсвахте ми.
— Ти спеше. — Как е възможно да съм й липсвал?
— Липсваше ми в сънищата.
Семплият й сънен отговор ме втрещява. Тя е толкова непредсказуема и зашеметяваща. Усмихвам се широко и усещам как неочаквана топлина се разстила в тялото ми. Това вече ми става познато, но не искам да давам име на чувството. То е съвършено ново. Твърде стряскащо.
— Ставай — нареждам й и я оставям да се приготви преди да съм се изкушил да легна при нея.