След бърз душ се бръсна. Обикновено се старая да не срещам погледа на нещастника в огледалото, но днес той ми се струва по-щастлив, макар и малко смешен с размазаната линия от червило на врата.
Мислите ми се втурват към предстоящата вечер. Обикновено мразя тези събития и ми се струват неописуемо досадни, но този път ще бъда придружен от дама. Отново нещо, което с Ана ще бъде за пръв път. Надявам се, докато ме държи под ръка, да отбива ордите приятелки на Мия, които отчаяно се натискат, за да ги забележа. Така и не се научиха, че не се интересувам.
Питам се какво ли ще каже Ана за събитието — може и тя да реши, че е тъпо. Може пък да пооживя преживяването.
Когато приключвам с бръсненето, ми хрумва идея.
След няколко минути, с официални панталони и риза, се отправям към горния етаж и заставам пред стаята за забавления.
Дали идеята става?
Ана винаги може да откаже.
Отключвам вратата и влизам.
Не съм влизал тук, откакто тя ме напусна. Тук е тихо и приглушената светлина хвърля отблясъци по червените стени, придава на мястото илюзия за топлота. Днес обаче тази стая не е моето убежище. Не е никакво убежище, откакто тя ме напусна и ме остави в мрака. Тук са спомените за обляното й в сълзи лице, гневът й и горчивите думи. Затварям очи.
Оправи си бакиите, Грей.
Старая се, Ана. Много се старая.
Ти си напълно преебан скапаняк.
Мама му стара.
Ако тя знаеше. Щеше да си тръгне. Отново.
Отблъсквам противната мисъл и вадя от шкафа онова, което ми трябва. Дали тя ще се съгласи?
Харесва ми изчанченото ти чукане. Приглушените й думи от вечерта, в която се сдобрихме, са известно утешение. Като имам предвид признанието й, се обръщам, готов да изляза. За пръв път нямам желание да се застоявам тук.
Заключвам вратата и се питам кога и дали двамата с Ана ще влезем отново в тази стая. Знам, че аз не съм готов. Как ли ще се почувства Ана за — как я наричаше — Стаята на болката, предстои да видим. Мисълта, че може никога повече да не я използвам, ме депресира. Мисля над този въпрос, когато влизам в стаята й. Май трябва да се отърва от пръчките и коланите. Може пък това да помогне.
Отварям стаята на подчинената и спирам.
Ана стреснато се обръща към мен. Носи само черен корсет, миниатюрни дантелени гащички и чорапи.
Всички мисли се изпаряват от ума ми.
Устата ми пресъхва.
Тя е ходещ мокър сън.
Тя е Афродита.
Благодаря ти, Керълайн Актън.
— Мога ли да ви помогна с нещо, господин Грей? Предполагам, че идвате с някаква цел, а не само глупаво да ме зяпате. — В гласа й долавям надменност.
— Адски ми е приятно да ви зяпам глупаво, благодаря, госпожице Стийл. — Влизам в стаята. — Напомнете ми да пратя благодарствено писмо на Керълайн Актън.
Ана замахва с ръка. Пита се какво имам предвид.
— Консултантката в „Нийман“ — уточнявам аз.
— Аха.
— Направо ми грабна вниманието.
— Виждам. Какво искаш, Крисчън? — пита тя нетърпеливо, но ми се струва, че ме дразни. Вадя топчетата от джоба и й ги показвам и изражението й се променя от игриво в стреснато.
Тя мисли, че искам да я напляскам.
Искам…
Но.
— Не е каквото си мислиш — бързам да я успокоя.
— А какво?
— Помислих си, че тази вечер можеш да си ги сложиш.
Тя примигва няколко пъти.
— На приема ли?
Кимам.
— Ще ме напляскаш ли по-късно?
— Не.
Лицето й посърва и аз не се сдържам и прихвам.
— Искаш ли?
Виждам как тя преглъща и по лицето й се изписва нерешителност.
— Е, уверявам те, че няма да те докосна по този начин даже да ме умоляваш. — Млъквам, за да й дам възможност да осмисли казаното преди да продължа. — Искаш ли да поиграем на тази игра? — Вдигам топчетата. — Винаги можеш да ги извадиш, ако стане нетърпимо.
Очите й потъмняват и тънка закачлива усмивка пробягва по устните й.
— Добре — съгласява се тихо.
Отново си напомням, че Анастейжа Стийл не е от жените, които бягат от предизвикателства.
Забелязвам обувките „Лоботин“ на пода.
— Добро момиче. Ела да ти ги сложа, но първо си обуй обувките.
Ана с фино бельо и обувки „Лоботин“ — всичките ми мечти се сбъдват.
Протягам ръка, за да й помогна да се пъхне в обувките. Тя влиза в тях и се превръща от елф и немирно момиче във висока стройна жена.
Великолепна е.
Леле боже, как само издължават краката й.
Водя я до леглото, придърпвам стол и го поставям пред нея.
— Когато кимна, се наведи и се хвани за стола. Разбра ли?
— Да.
— Добре. Сега си отвори устата.