— Това охранителите ли са? — пита Ана, докато наливам пенливата течност във високи чаши за шампанско.
— Телохранители. Ръководи ги Тейлър, той има и такава подготовка. — Подавам й чаша
— Разностранна личност.
— Така е. Изглеждаш прелестно, Анастейжа. Наздраве. — Вдигам чашата си и се чукваме. Тя отпива глътка и затваря очи, наслаждава се на виното.
— Как се чувстваш? — питам и забелязвам розовината по бузите й, същия нюанс като шампанското, и се питам колко време ще изтърпи топчетата.
— Чудесно, благодаря. — Усмихва ми се мило.
Тази вечер ще е вълнуваща.
— Вземи, това ще ти трябва. — Подавам й кадифената торбичка, в която е маската. — Отвори я.
Ана я отваря и вади нежна сребърна маска, прокарва пръсти по перата.
— Балът всъщност е с маски.
— Ясно. — Тя разглежда маската в почуда.
— Това ще подчертае прекрасните ти очи, Анастейжа.
— Ти ще носиш ли маска?
— Разбира се. В известен смисъл маските освобождават.
Тя се усмихва широко.
Имам още една изненада за нея.
— Ела. Искам да ти покажа нещо. — Подавам й ръка и я отвеждам към коридора и библиотеката. Не мога да повярвам, че не съм й показал тази стая.
— Имаш библиотека! — възкликва тя.
— Да, билярдната, както я нарича Елиът. Апартаментът е доста голям. Когато спомена, че искаш да се отправиш на пътешествие, ми хрумна, че не съм те развел навсякъде. Сега нямаме време, но реших да ти покажа тази стая и да ти предложа да си премерим силите на билярд в не особено далечно бъдеще.
Очите й блестят в почуда, докато разглежда книгите и масата за билярд.
— Дадено — съгласява се тя със самодоволна усмивка.
— Какво има? — Тя крие нещо. Може ли да играе?
— Нищо — бърза да отговори тя и аз разбирам, че вероятно това е отговорът. Никак не я бива да лъже.
— Е, може би доктор Флин ще разкрие тайните ти. Тази вечер ще се запознаеш с него.
— Скъпият шарлатанин ли?
— Същият. Умира да се запознае с теб. Тръгваме ли?
Тя кима и в очите й гори вълнение.
Пътуваме в приятно мълчание на задната седалка на колата. Аз галя с палец кокалчетата й, усещам непрекъснато нарастващото й очакване. Тя ту кръстосва, ту отпуска крака и аз знам, че топчетата си казват думата.
— Откъде взе червилото? — пита тя най-неочаквано.
Соча Тейлър и изричам с устни името му.
Тя прихва. След това неочаквано спира.
Разбирам, че е заради топчетата.
— Отпусни се — прошепвам. — Ако не можеш да търпиш… — Целувам кокалчетата й едно след друго и засмуквам връхчето на малкия й пръст, завъртам език около него, както тя направи одеве с моя пръст. Ана затваря очи, отпуска глава назад и си поема дълбоко дъх. Пламтящите й очи срещат моите, когато ги отваря отново. Възнаграждава ме с дяволита усмивка и аз отвръщам по същия начин.
— Е, какво можем да очакваме на този бал? — любопитства тя.
— А, обичайното.
— Не и за мен.
Разбира се. Кога е ходила тя на подобно събитие? Целувам отново кокалчетата й и започвам да обяснявам.
— Много хора, които парадират с парите си. Благотворителен търг, лотария, вечеря, танци — майка ми я бива да вдига купони.
Аудито се подрежда на опашката автомобили, които пристигат пред дома на родителите ми. Ана проточва врат, за да погледне. През задния прозорец виждам Ренълдс от охраната да ни следва в другото ми ауди Q7.
— Маските. — Вадя моята от черната копринена торбичка до мен.
Когато спираме на алеята, и двамата сме маскирани. Ана изглежда великолепно. Зашеметяваща е и аз искам да я покажа пред целия свят. Тейлър спира и един мъж от обслугата отваря вратата ми.
— Готова ли си? — питам Ана.
— Напълно.
— Красива си, Анастейжа. — Целувам й ръката и слизам от колата.
Прегръщам дамата си и тръгваме по зеления килим, който мама е взела под наем за събитието. Поглеждам през рамо и забелязвам четиримата охранители зад нас, въртят очи навсякъде. Така се чувствам по-сигурен.
— Господин Грей! — провиква се някакъв фотограф и аз привличам Анастейжа до мен и позираме.
— Двама фотографи? — отбелязва Ана, обзета от любопитство.
— Единият е от „Сиатъл Таймс“, а другият прави снимки за спомен. По-късно ще можем да си купим.
Минаваме покрай редица сервитьори, които предлагат високи чаши с шампанско, и аз подавам една на Ана.
Родителите ми са се престарали, както става всяка година. Шатра, беседки, дансинг с шахматни шарки, лебеди от лед, струнен квартет. Наблюдавам Ана, докато оглежда обстановката, обзета от страхопочитание. Истинско удоволствие е да видя щедростта на родителите ми през нейните очи. Не се случва често да гледам отстрани и да си дам сметка, че имам късмет да съм част от техния свят.