Дядо Тревелиан поглежда едно дърво.
— Виждаш ли това дърво, Крисчън? От него се раждат горчиви зелени ябълки. Но ние можем да излъжем дървото да ражда сладки червени ябълки. Тези пръчки са от червена ябълка. А това са ножици за подкастряне.
Ножици за под-кас-тря-не. Остри са.
— Искаш ли да отрежеш този?
Кимвам.
— Ще присадим пръчката, която отряза. Нарича се присадка.
При-сад-ка. При-сад-ка. Повтарям думата наум. Той взема нож и изостря края на пръчката. Прави разрез на дървото и пъхва при-сад-ка-та в него.
— Сега го връзваме.
Вади зелено тиксо и свързва пръчката към клона.
— Затваряме раната с разтопен пчелен восък. Ето така. Вземи тази четка. Сега дръж здраво. Точно така.
Присаждаме много пръчки.
— Знаеш ли, Крисчън, ябълките са на второ място след портокалите като най-ценните плодове, които се отглеждат в Съединените щати. Тук, във Вашингтон, няма достатъчно слънце за портокали.
Спи ми се.
— Уморен ли си? Искаш ли да се връщаме в къщата?
Кимам отново.
— Направихме много присадки. Това дърво ще даде добра реколта от сладки ябълки през есента. Ще ми помогнеш да ги оберем.
Той се усмихва и ми подава голямата си ръка и аз я хващам. Тя е голяма и грапава, но топла и нежна.
— Да пийнем горещ шоколад.
Дядо ми отправя крива усмивка и аз насочвам вниманието си към кавалера на Мия, който май оглежда моята дама. Казва се Шон и, доколкото знам, е от гимназията на Мия. Стискам ръката му силно.
Гледай си твоята дама, Шон. И между другото, със сестра ми си. Дръж се добре с нея или ще те смачкам. Струва ми се, че успявам да предам всичката тази информация с многозначителния си поглед и стегнатото ръкостискане.
Той кима и преглъща.
— Приятно ми е, господин Грей.
Сядаме.
Баща ми е застанал на сцената. Докосва микрофона, приветства гостите и представя инициативата.
— Дами и господа, добре дошли на нашия ежегоден благотворителен бал. Надявам се това, което сме ви приготвили тази вечер, да ви хареса и да бръкнете по-дълбоко в джобовете си, за да подпомогнете фантастичната работа на нашия екип в „Да се справим заедно“. Както знаете, с жена ми сме взели присърце тази кауза.
Перата на маската на Ана трептят, когато тя се обръща, за да ме погледне, и аз се питам дали не мисли за миналото ми. Да отговоря ли на неизречения й въпрос?
Да, това благотворително събитие съществува заради мен.
Родителите ми го създадоха заради мизерното начало на живота ми. Сега подпомагат стотици пристрастени родители и децата им, като им предлагат убежище и рехабилитация.
Тя обаче не казва нищо и аз мълча, тъй като не съм сигурен какво изпитвам към любопитството й.
— Сега ще отстъпя микрофона на нашия церемониалмайстор. Моля, седнете и се забавлявайте — кани всички татко и подава микрофона на водещия, след това тръгва към масата ни и се отправя към Ана. Приветства я с целувки по бузите. Тя се изчервява. — Радвам се да те видя, Ана — казва той.
— Дами и господа, моля, изберете отговорници на масата — провиква се водещият.
— Ооо! Нека аз, нека аз! — веднага възкликва Мия и подскача също като дете на мястото си.
— В средата на масата ще видите един плик — продължава водещият. — Моля всеки да намери, измоли, вземе назаем или открадне банкнота с колкото може по-голям номинал, да напише името си отгоре и да я постави в плика. Отговорниците на масите, моля, грижливо пазете тези пликове. По-късно ще ни потрябват.
— Вземи. — Подавам на Ана стодоларова банкнота.
— Ще ти ги върна — прошепва тя.
Стига, сладурче.
Не искам нова кавга. Не казвам нищо, защото сцената ще бъде неприлична. Подавам й химикалката си „Мон Блан“, за да запише името си на банкнотата.
Грейс дава знак на застаналите пред шатрата сервитьори и те отмятат покривалото и разкриват красив изглед от Сиатъл и залива Мейдънбауър на свечеряване. Страхотна гледка, особено по това време на вечерта, и аз се радвам, че времето е чудесно — заради родителите ми.
Ана наблюдава изгледа и отражението му във водата с удоволствие.
И аз го гледам. Невероятен е. Потъмняващото небе е пламнало от залязващото слънце, отразено във водата, светлините на Сиатъл трепкат в далечината. Да, наистина е забележително.
Смирявам се, докато виждам всичко това през очите на Ана. Години наред го приемах за даденост. Поглеждам родителите си. Баща ми стиска ръката на жена си, докато тя се смее на нещо, което казва приятелката й. Начинът, по който той я гледа… начинът, по който тя го гледа.
Двамата се обичат.