— Добре казано, госпожице Стийл. — Притеглям я в прегръдката си, когато бандата започва да свири „Трябваше да си ти“.
— Танцувай с мен — прошепвам прелъстително с дрезгав глас.
— С удоволствие, господин Грей — отвръща тя.
Танцуваме и мислите ми за златотърсачки, прекалено загрижени родители и натрапчиви доминанти остават забравени.
Неделя, 12 юни 2011
В полунощ водещият заявява, че можем да свалим маските. Застанали сме край залива и гледаме забележителните фойерверки, Ана е пред мен, обгърнал съм я с ръце. Лицето й е осветено от калейдоскоп от цветове, докато фойерверките избухват в небето над нас. Тя следи в захлас всеки взрив, по лицето й се е разляла широка усмивка. Шоуто е съвършено вързано с музиката — „Садок“ на Хендел.
Много вълнуващо.
Родителите ми са се престарали за гостите и това ме кара да не се дразня чак толкова от тях. Последните ракети избухват в златни звезди, които осветяват залива. Тълпата аплодира спонтанно, докато искрите се сипят от небето и осветяват черната вода.
Великолепно е.
— Дами и господа — провиква се водещият, когато овациите стихват. — В края на тази прекрасна вечер ще прибавя само още нещо: благодарение на вашата щедрост събрахме общо един милион осемстотин петдесет и три хиляди долара!
Новината е посрещната със спонтанни аплодисменти. Впечатляваща сума. Сигурно мама цяла вечер е измъквала пари от богатите си приятели и гости. Моят принос от шестстотин хиляди долара също е от помощ. Аплодисментите са оглушителни и на понтона, където са били техниците, заети с фойерверките, думите „ДА СЕ СПРАВИМ ЗАЕДНО ви благодари!“ заискряват над тъмното огледало на залива.
— О, Крисчън… страхотно беше! — възкликва Ана и аз я целувам. Предлагам й да си тръгваме. Нямам търпение да се върна у дома и да легна с нея. Денят беше дълъг. Надявам се да не се наложи да я убеждавам да остане у дома през нощта. Първо, заплахата Лейла все още е надвиснала. Освен това, независимо от всичко, днешният ден ми беше приятен и искам още. Искам тя да остане и в неделя и може би следващия уикенд.
Утре доктор Грийн ще прегледа Ана и в зависимост от времето можем или да полетим, или да излезем да плаваме. Мога да й покажа „Грейс“.
Много ще ми е приятно да прекарам още време с Ана.
Изключително приятно.
Тейлър се приближава, клати глава и разбирам, че иска да останем, докато гостите се разотидат. Той е нащрек цяла вечер и сигурно е изтощен. Следвам инструкциите му и моля Ана да почака с мен.
— Та значи в Аспен? — питам, за да я разсея.
— О!… Не съм платила — ахва тя.
— Можеш да пратиш чек. Имам адреса.
— Наистина те ядосах.
— Да, ядоса ме.
— Ти си виновен с твоите играчки…
— Но пък доста добре се позабавлявахте, госпожице Стийл. Извънредно задоволяващ резултат, доколкото си спомням. Между другото, къде са те?
— Сребърните топчета ли? В чантата ми.
— Искам си ги. Те са прекалено мощно средство, за да ги оставя в твоите невинни ръчички.
— Да не се безпокоиш, че може пак да се позабавлявам, при това доста добре, само че с някой друг? — подхвърля тя с игрив блясък в очите.
Ана, не ме дразни за подобни неща.
— Надявам се, че такова нещо няма да се случи. Но не, Ана, твоето удоволствие е единственото ми желание.
Винаги.
— Нямаш ли ми доверие? — пита тя.
— Имам ти доверие. Е, може ли да си ги получа?
— Ще си помисля.
Госпожица Стийл е решила да се прави на трудна.
В далечината диджеят започва програмата си.
— Искаш ли да танцуваме? — питам.
— Наистина съм уморена, Крисчън. Предпочитам да си тръгваме, ако нямаш нищо против.
Давам знак на Тейлър. Той кима, казва в ръкава си нещо на останалите от охраната и тръгваме през моравата. Мия тича към нас, стиснала обувките си в ръка.
— Нали не си отивате?! Истинската музика тъкмо започва. Хайде, Ана. — И стиска ръката на Ана.
— Анастейжа е уморена, Мия. Прибираме се. Пък и утре ни очаква важен ден.
Ана ме поглежда изненадано.
Мия се цупи, защото не е постигнала своето, но не настоява повече.
— Трябва да дойдете другата седмица. Може да отидем в мола, а?
— С удоволствие — отвръща Ана и долавям умората в гласа й. Трябва да я заведа у дома. Мия целува Ана за довиждане, след това ме сграбчва и ме прегръща силно. Лицето й грее, докато ме гледа.
— Харесва ми да те виждам толкова щастлив — заявява тя и ме целува по бузата. — Чао. Забавлявайте се. — След тези думи хуква към приятелките си, които вече се качват на дансинга.
Родителите ми са наблизо и сега вече се чувствам виновен заради избухването с мама.