— Ще следим камерите на смени. Пръв е Райън. Сойър и Ренълдс отиват да поспят.
— Както прецените.
— Добре, господин Грей. Господа. — Тейлър освобождава останалите мъже.
— Лека нощ.
След като те излизат, Тейлър се обръща към мен.
— Колата е съсипана, господине.
— Отписваме ли я?
— Така мисля. Съсипала я е напълно.
— Ако е била Лейла.
— Ще поговоря с охраната на сградата на сутринта и ще проверя охранителните камери. Искате ли да повикаме полиция?
— Още не.
— Добре.
— Трябва да купя на Ана нова кола. Би ли поговорил с „Ауди“ утре?
— Да, господине. На сутринта ще поръчам да вдигнат съсипаната.
— Благодаря.
— Има ли друго, господин Грей?
— Не, благодаря. Почини си.
— Лека нощ, господине.
— Лека нощ.
Тейлър си тръгва, а аз отивам в кабинета. Като пренавита пружина съм. Няма да мога да заспя. Замислям се дали да не позвъня на Уелч, за да го държа в течение, но знам, че е твърде късно. Свалям си сакото, мятам го на стола, след това сядам на компютъра и му пиша имейл.
Тъкмо изпращам имейла, когато телефонът ми звънва. На екранчето се изписва телефонът на Елена Линкълн.
Ами сега?
Отговарям.
— Какви ги вършиш?
— Крисчън? — Тя е изненадана.
— Не знам защо звъниш в този час. Нямам какво да ти кажа.
Тя въздиша.
— Просто исках да ти кажа… — Млъква и променя тактиката. — Надявах се да оставя съобщение.
— Сега вече можеш да ми кажеш, каквото има, лично. Не се налага да оставяш съобщение. — Едва задържам добрия тон.
— Ядосан си. Веднага усетих. Ако е заради бележката, слушай…
— Не, ти ме чуй. Помолих те, а сега ти заявявам открито. Остави я на мира. Тя няма нищо общо с теб. Разбра ли?
— Крисчън, грижа се за интересите ти.
— Знам. Но говоря сериозно, Елена. Остави я на мира, мама му стара. Трябва ли да ти го представя в писмен вид? Слушаш ли ме внимателно?
— Да. Да. Много се извинявам. — Досега не я бях чувала толкова смирена. Това уталожва, поне донякъде, гнева ми.
— Добре. Лека нощ. — Затварям телефона и го стоварвам на бюрото. Досадно женище. Отпускам глава в ръцете си.
Адски съм уморен.
На вратата се чука.
— Какво? — изкрещявам.
Ана е. Облякла е моя тениска, краката й са голи, очите ококорени, пълни със страх. Заварила е лъва в леговището му.
О, Ана.
— Би трябвало да носиш сатен или коприна, Анастейжа. Но даже по тениска изглеждаш прекрасно.
— Липсваше ми. Ела да си легнеш. — Гласът й е сексапилен и приканващ.
Как да спя покрай всички тези гадости? Ставам, заобикалям бюрото и я поглеждам. Ами ако Лейла иска да я нарани? Ами ако успее? Как ще живея след това?
— Знаеш ли какво означаваш за мен? Ако по моя вина ти се случи нещо… — Залива ме познато чувство, което носи дискомфорт и се разгръща в гърдите ми, превръща се в буца в гърлото ми, която трябва да преглътна.
— Нищо няма да ми се случи — успокоява ме тя. Гали бузата ми, пръстите й драскат наболата ми брада. — Брадата ти расте бързо. — В гласа й долавям изненада. Приятно ми е това нежно докосване по бузата. То ме успокоява, чувствено е. То укротява тъмнината. Тя гали долната ми устна с палец, очите й следват пръстите. Зениците й са огромни, малкото v се е появило между веждите, докато тя се съсредоточава. Следва линията от долната ми устна, надолу по брадичката, по гърлото, чак до основата на врата, където ризата е разкопчана.
Какво прави?
Предполагам, че прокарва пръсти по линията с червило. Затварям очи, чакам тъмнината да стегне гърдите ми. Пръстите й докосват ризата.
— Няма да те докосна. Само искам да ти разкопчая ризата — успокоява ме тя.
Отварям очи, овладявам паниката и се съсредоточавам върху лицето й. Не я спирам. Тя разкопчава второ копче. Подръпва плата настрани от кожата, пръстите й отиват на следващото копче и тя разкопчава и него, след него още едно. Не помръдвам. Не смея да помръдна. Дишането ми е накъсано, докато потискам страха си; цялото ми тяло е напрегнато в очакване.
Не ме докосвай.
Моля те, Ана.
Тя разкопчава следващото копче и ми се усмихва.
— Отново на позната територия — заявява и пръстите й проследяват линията, която е нарисувала по-рано днес, и аз напрягам диафрагмата си, докато пръстите й докосват кожата ми.
Тя разкопчава и последното копче, разтваря ризата и аз изпускам дъха, който съм сдържал. След това тя хваща левия маншет и сваля копчето, след това и на десния. Копчетата са с черни полирани камъни.
— Може ли да ти сваля ризата? — пита тихо.
Кимам, напълно обезоръжен, и тя вдига ризата за раменете и я сваля по тялото ми. Изглежда доволна от себе си, а аз оставам полугол пред нея.