— Придружи господин Грей и госпожица Стийл до гаража — нарежда му Тейлър.
Тримата се качваме в асансьора, където Ана си обува обувките. Изглежда малко смешно с якето ми и анцуга. Но пък е готина. Не намирам нищо смешно в цялата тази работа и в това, че съм й навлякъл неприятности.
Когато вижда колата си в гаража, Ана пребледнява. Колата е напълно съсипана — предният прозорец е разбит, ламарините са покрити с дупки и евтина бяла боя. Кръвта ми кипва, когато я виждам, но заради Ана овладявам яростта си. Вкарвам я бързо в R8. Тя гледа право напред, когато се качвам до нея, и знам, че го прави, защото няма сили да гледа автомобила си.
— В понеделник ще докарат нова — уверявам я с надеждата да се почувства по-добре. Паля двигателя и си слагам предпазния колан.
— Откъде е разбрала, че колата е моя?
Въздишам. Не върви добре.
— Тя имаше ауди А3. Купувам такива на всичките си подчинени — това е една от най-безопасните коли от този клас.
— Значи не е подарък за завършването ми?
— Анастейжа, въпреки надеждите ми ти никога не си ми била подчинена, тъй че формално това наистина е подарък за завършването ти. — Излизам на заден от паркомястото и се отправям към изхода, където спираме и чакаме бариерата да се вдигне.
— Още ли храниш такива надежди? — прошепва тя.
Какво?
Телефонът в колата иззвънява.
— Грей — отговарям лаконично.
— „Феърмонт Олимпик“. На мое име — уведомява ме Тейлър.
— Благодаря, Тейлър. А, Тейлър — и се пази.
— Да, господин Грей — отвръща той и затваря.
В центъра на Сиатъл е неестествено тихо. Това е едно от преимуществата да шофираш в града в три след полунощ. Отбивам по I-5, да не би Лейла да ни следва. На всеки няколко минути поглеждам в огледалото за обратно виждане и усещам как тревогата свива вътрешностите ми.
Нещата се изплъзват от контрол. Лейла може да е опасна. Но пък е имала възможност да нарани Ана и не е направила нищо. Тя беше нежна душа, когато я познавах, артистична, умна, лудетина. Когато приключи връзката ни, за да съхрани себе си, изпитах възхищение към нея за това решение. Не беше деструктивна, дори по отношение на себе си, докато не се беше появила в „Ескала“, за да се нареже пред госпожа Джоунс, а тази вечер бе съсипала колата на Ана.
Тя не е на себе си.
А не съм сигурен, че няма да нарани Ана.
Как ще живея, ако се случи подобно нещо?
Ана плува в дрехите ми, изглежда малка и нещастна, докато гледа през прозореца на колата. Зададе ми въпрос и прекъсна мислите ми. Попита дали все още се надявам да се сдобия с подчинена.
Как е възможно да пита подобно нещо?
Вдъхни й увереност, Грей.
— Не. Вече не храня такива надежди. Смятах, че е очевидно.
Тя се обръща, за да ме погледне, сгушва се в якето ми и изглежда още по-дребна.
— Боя се, че… разбираш ли… че не ти стигам.
Защо повдига този въпрос сега?
— Разбира се, че ми стигаш! За бога, Анастейжа, още какво да направя, за да ти го докажа?
Тя върти с пръсти едно копче на дънковото ми яке.
— Защо си помисли, че ще те напусна, когато те излъгах, че доктор Флин ми е разказал абсолютно всичко за теб?
За това ли мисли?
Давай уклончиви отговори, Грей.
— Нямаш никаква представа колко дълбоко е изкривено съзнанието ми, Анастейжа. И не искам да го споделям с теб.
— И наистина ли смяташ, че ще те напусна, ако знам всичко? Толкова ли е ужасно мнението ти за мен?
— Убеден съм, че ще ме напуснеш — отвръщам тъжно и мисълта за това е нетърпима.
— Крисчън… това едва ли ще се случи. Не си представям да съм без теб.
— Вече веднъж ме напусна. Не искам да го преживявам отново.
Тя пребледнява и започва да подръпва с пръсти връзките на долнището на анцуга.
Да. Ти ме нарани.
И аз те нараних…
— Елена каза, че миналата събота сте се виждали — прошепва тя.
Не. Това са глупости.
— Не сме. — Защо я е излъгала Елена?
— Не отиде ли при нея, когато си тръгнах?
— Не. Току-що ти казах, че не сме се срещали — и не обичам да се съмняват в думите ми. — Усещам, че си изкарвам гнева на нея. Заговарям много по-внимателно. — Миналия уикенд не съм ходил никъде. Седях и сглобявах безмоторния самолет, който ми подари ти. Отне ми цяла вечност.
Ана свежда поглед към пръстите си. Продължава да подръпва връзките.
— Противно на онова, което си мисли Елена — продължавам, — аз не тичам при нея при най-малкия проблем, Анастейжа. Не тичам при никого. Може да си забелязала, че не съм от приказливите.
— Карик ми каза, че не си говорил цели две години.
— Така ли? — Не може ли семейството ми да си затваря устата?