— Опитах се да измъкна малко информация от него — признава тя.
— И още какво ти каза татко?
— Ами, че майка ти била дежурната лекарка, която те прегледала, когато те завели в болницата. След като те намерили в онзи апартамент. И че ти помогнали уроците по пиано. И Мия.
Представям си Мия като бебе, гъстата черна коса и гъргорещата усмивка. Тя беше някой, за когото можех да се грижа, когото да защитавам.
— Тя беше на половин година, когато я взеха. Аз бях на седмото небе, Елиът не толкова. Защото вече трябваше да се конкурира с мен. Тя беше съвършена. Вече не толкова, естествено.
Ана се киска. Толкова е неочаквано. Веднага ме обзема спокойствие.
— Смешно ли ви е, госпожице Стийл?
— Мия като че ли непременно държеше да ни разделя.
— Да, доста я бива. И е досадна. Тя е… Мия. Малката ми сестричка. — Стискам коляното на Ана. — Обаче накрая ние успяхме. — Усмихвам й се, след това вдигам поглед към огледалото за обратно виждане. — Струва ми се, че никой не ни следи.
Поемам по следващата отбивка и се отправям към центъра на Сиатъл.
— Може ли да те попитам нещо за Елена? — пита Ана, когато спираме на червен светофар.
— Щом трябва. — Предпочитам да не го прави.
— Ти ми каза, че те била обичала по начин, който си намирал за приемлив. Какво имаше предвид?
— Не е ли очевидно?
— За мен не.
— Не можех да се владея. Не понасях да ме докосват. Както и сега. За един четиринайсет-петнайсет годишен пубер с развилнели се хормони това е тежък период. Тя ми показа как да изпускам парата.
— Мия каза, че си бил побойник.
— Господи, какво му става на това мое словоохотливо семейство? Всъщност е заради теб. — Спираме на следващия червен светофар. Поглеждам я гневно. — Бива те да измъкваш информация от хората.
— Тази информация Мия сподели сама. Даже беше много разговорлива. Боеше се да не почнеш да се биеш в шатрата, ако не ме спечелиш на търга — обяснява тя.
— А, нямаше такава опасност, бебчо. В никакъв случай нямаше да позволя на друг да танцува с теб.
— Позволи на доктор Флин.
— Той винаги е изключение от правилото.
Завивам по алеята пред хотел „Феърмонт Олимпик“. Един пиколо се втурва да ни посрещне и аз спирам до него.
— Ела — подканвам Ана и слизам от колата, за да взема багажа ни. Хвърлям ключовете на ентусиазирания младеж. — На името на Тейлър — казвам му.
Лобито е притихнало, има само някаква жена с куче. По това време? Странно.
Рецепционистката ни регистрира.
— Имате ли… нужда от помощ… за багажа… господин Тейлър? — пита тя.
— Не, с госпожа Тейлър ще се справим сами.
— Вие сте в Апартамента с драпериите, господин Тейлър, на единайсети етаж. Пиколото ще ви помогне за багажа.
— Няма нужда. Къде са асансьорите?
Тя посочва и докато чакаме, питам Ана как се чувства. Тя изглежда напълно изтощена.
— Интересна вечер — отбелязва обаче с обичайната си склонност към намеци.
Тейлър ни е резервирал най-големия апартамент в хотела. С изненада откривам, че има две спални. Питам се дали Тейлър не очаква да спим отделно, както обикновено правя с подчинените си. Дали да не му кажа, че това не се отнася за Ана.
— Е, госпожо Тейлър, не знам за вас, обаче аз бих пийнал нещо — признавам, когато Ана ме следва в голямата спалня, където оставям саковете на отоманката.
Камината в хола е запалена. Ана протяга ръце, за да ги стопли, докато аз си забърквам питие на бара. Тя прилича на момче, очарователна е, тъмната й коса блести с червеникави оттенъци на светлината на огъня.
— Арманяк?
— Да, ако обичаш — отвръща тя.
Подавам й чашата.
— Какъв ден, а? — Преценявам реакцията й. Оставам изумен, като знам каква драма се разрази тази вечер, че тя не е рухнала и не се е разплакала.
— Добре съм — успокоява ме тя. — А ти?
Аз съм изтощен.
Притеснен.
Гневен.
Знам обаче нещо, което ще ми донесе спокойствие.
Вие, госпожице Стийл.
Моята панацея.
— Е, в момента искам да изпия тази чаша, а после, ако не си много уморена, да те отведа в леглото и да се изгубя в теб. — Наистина пресилвам късмета си. Тя сигурно е изтощена.
— Струва ми се, че може да го уредим, господин Тейлър — отвръща тя със срамежлива усмивка.
О, Ана. Ти си моята героиня.
Изритвам обувките и свалям чорапите.
— Стига сте си хапали устната, госпожо Тейлър — измърморвам.
Тя отпива глътка арманяк и затваря очи. Измърква от удоволствие, когато усеща топлината на напитката. Звукът е тих и мек и невероятно сексапилен.
Усещам го в слабините си.
Тя наистина е невероятна.