Аз се заемам с тялото си; насапунисвам си ръцете, след това започвам да обтривам Ана. Одевешното й лошо настроение ме е потресло. Чувствам се отговорен. Тя е уморена след трудната вечер и нощ. Докато си плакне косата, масажирам и мия раменете й, ръцете, подмишниците, гърба и красивите гърди. Обръщам я и продължавам с корема, между краката и дупето. Тя издава доволен гърлен стон.
Усмивката ми става по-широка.
Така вече е по-добре.
Обръщам я към себе си.
— Хайде. — Подавам й душгела. — Искам да измиеш остатъците от червилото.
Тя отваря очи, гледа ме сериозно.
— Не се отдалечавай много от линията, моля те — добавям.
— Добре.
Тя изстисква гел в дланта си и потрива ръце, за да направи пяна. Поставя ръце на раменете ми и започва да отмива линията с нежни кръгови движения. Затварям очи и си поемам дълбоко дъх.
Ще се справя ли?
Дишането ми се учестява, в гърлото ми се надига паника. Тя продължава надолу, чевръстите й пръсти нежно ме почистват. Само че това е нетърпимо. Сякаш тънки бръсначи драскат кожата ми. Всички мускули в тялото ми са напрегнати, броя секундите, докато тя приключи.
Отнема цяла вечност.
Зъбите ми са стиснати.
Неочаквано ръцете й вече не пълзят по тялото ми и това ме стряска. Отварям очи и виждам, че тя отново сапунисва ръцете си. Поглежда ме и виждам болката в очите й. Знам, че не изпитва жал, а състрадание. Моята агония е нейна агония.
О, Ана.
— Готов ли си? — пита тя с дрезгав глас.
— Да — прошепвам, решен да не позволявам на страха да победи, и затварям очи.
Тя докосва ребрата ми и аз застивам; страхът изпълва корема ми, гърдите и гърлото, не оставя нищо освен мрак. Тази зейнала, изпълнена с болка бездна ме поглъща целия.
Ана изхлипва и аз отварям очи.
Тя плаче, сълзите й се губят сред струите на душа, носът й е зачервен. Състраданието й струи по лицето — състрадание и гняв, докато отмива греховете ми.
Недей, Ана, не плачи.
Аз съм просто един преебан мъж.
Устните й треперят.
— Недей. Моля те, недей да плачеш. — Прегръщам я и я притискам до себе си. — Моля те, недей да плачеш за мен.
Тя хлипа. Силно. Обхващам лицето й между дланите си и се навеждам да я целуна.
— Недей да плачеш, моля те, Ана — шепна до устните й. — Това беше отдавна. Копнея да ме докосваш, но просто не мога да го понеса. Прекалено е. Моля те, много те моля, недей да плачеш.
— И аз искам да те докосвам — заеква тя между хлиповете. — Повече, отколкото можеш да си представиш. И сърцето ми се къса… когато те виждам такъв… толкова измъчен и уплашен, Крисчън. Обичам те ужасно много.
Прокарвам палец по долната й устна.
— Знам. Знам.
Тя присвива поглед към мен, защото думите ми не са убедителни.
— Човек много лесно може да те обикне. Не разбираш ли? — обяснява тя, докато водата плющи върху нас.
— Не, бебчо. Не разбирам.
— Но е така. Аз те обичам, обича те и семейството ти. И Елена, и Лейла — въпреки че го проявяват по странен начин, те също те обичат. Защото си достоен за това.
— Престани.
Не мога да го понеса. Поставям пръст върху устните й и клатя глава.
— Не мога да те слушам. Аз съм нищожество, Анастейжа. — Аз съм изгубено момче, застанало пред теб. Никой не ме обича. Изоставен съм от единствения човек, който трябваше да ме защитава, защото съм чудовище.
Това съм аз, Ана.
Това е всичко.
— Аз съм човешка обвивка. Аз нямам сърце.
— Напротив, имаш — изкрещява разпалено тя. — И аз го искам, цялото. Ти си добър човек, Крисчън, адски добър човек. Изобщо не се съмнявай в това. Виж какво си направил… какво си постигнал — продължава да хлипа тя. — Виж какво направи за мен… от какво се отказа заради мен… Знам. Знам какво изпитваш към мен. — Ясните й сини очи са пълни с любов, със състрадание, и ме оставят гол, изложен на стихиите също както първия път, когато се запознах с нея. Тя ме вижда. Тя си въобразява, че ме познава.
— Ти ме обичаш — прошепва тя.
Всичкият кислород изчезва от дробовете ми.
Времето замира и аз чувам единствено кръвта си, която тупти в ушите ми, и плющенето на водата, докато измива тъмнината.
Отговори й, Грей. Кажи й истината.
— Да — промълвявам. — Обичам те.
Това е дълбоко, тъмно признание, което се изтръгва от душата ми. Щом изричам думите на глас, те стават ясни. Разбира се, че я обичам. Разбира се, че тя знае. Обичам я още откакто я видях за пръв път. Откакто я наблюдавах как спи. Тя се отдаде на мен и само на мен. Пристрастен съм. Не мога да й се наситя. Затова търпя държането й.