Ана маха на малката тълпа, която се е събрала на дока и наблюдава отплаването ни. Привличам я между краката си.
— Погледни това. — Соча ултракъсовълновото радио. — Това е радиото. Нашият джипиес, нашият АИС, радарът.
— Какво е това АИС?
— Идентификационната ни система. Това е дълбокомерът. Хващай руля.
— Слушам, капитане! — Тя отдава чест.
Извеждам ни бавно от марината, ръцете на Ана са под моите на руля. Излизаме в открити води и пресичаме пролива, като описваме огромна дъга, а после се насочваме на северозапад към Олимпийския полуостров и остров Бейнбридж. Вятърът е умерен, петнайсет възела, но аз знам, че вдигнем ли платна, „Грейс“ ще полети. Обичам да плавам. Предизвиквам стихиите в лодка, за чието проектиране съм помогнал, като съм използвал уменията, които съм усъвършенствал цял живот. На това му се казва тръпка.
— Време е да вдигнем платната — казвам на Ана и едва сдържам вълнението си. — Хайде, поеми руля. Дръж този курс.
Ана изглежда стресната.
— Много е лесно, бебчо. Дръж руля и гледай хоризонта над носа. Ще се справиш чудесно, винаги се справяш. Когато вдигнем платната, ще усетиш тегленето. Просто поддържай курса. Щом ти дам знак ей така… — правя жест, сякаш си прерязвам гърлото, — можеш да угасиш двигателите. С този бутон. — Соча големия черен бутон на пулта. — Разбра ли?
— Да — отвръща тя неуверено. Знам, че е разбрала. Винаги ме разбира. Целувам я бързо и се качвам на горната палуба, за да подготвя и вдигна главното платно. Двамата с Мак действаме заедно, улесняваме работата. Когато вятърът улавя платното, се лашваме напред и аз поглеждам Ана, но тя държи стабилно. Двамата с Мак се занимаваме с главното платно и то се изкачва по мачтата, приветства вятъра и овладява силите му.
— Дръж я здраво, мила, спри двигателите! — провиквам се над рева на вятъра и вълните и й давам уговорения знак. Ана натиска копчето и ревът на моторите прекъсва, докато се носим по морето, летим на северозапад.
Отивам при Ана на руля. Вятърът размята косата й около лицето, тя е във възторг, бузите й са поруменели от радост.
— Какво мислиш? — надвиквам зова на морето и брулещия вятър.
— Крисчън! Фантастично е!
— Само почакай да вдигнем спинакера. — С брадичка посочвам Мак, който развива аленото платно.
— Интересен цвят — провиква се Ана.
Намигам й многозначително. Да, това е цветът на стаята за забавления.
Вятърът издува спинакера и „Грейс“ полита напред, отприщва силите си и ни осигурява вълнуващо плаване. Ана откъсва очи от спинакера и ме поглежда.
— Асиметрично платно. За бързина — провиквам се. — С „Грейс“ съм стигал до двайсет възела, но вятърът трябва да е в нашата посока за подобна скорост.
— Удивително — вика тя. — С каква скорост се движим?
— Петнайсет възела.
— Нямам представа какво означава това.
— Малко под трийсет километра в час.
— Само толкова? Струва ми се много по-бързо.
Лицето й грее. Радостта й е заразна. Стискам ръцете й на руля.
— Изглеждаш прелестно, Анастейжа. Приятно е да виждам бузите ти поруменели… и то не от изчервяване. Изглеждаш като на снимките на Хосе.
Тя се обръща към мен и ме целува.
— Бива ви да доставите удоволствие на едно момиче, господин Грей.
— На вашите услуги, госпожице Стийл. — Тя се обръща отново към носа и аз приглаждам косата й от врата, за да я целуна. — Обичам да те виждам щастлива — шепна до ухото й, докато прекосяваме пролива Пюджет.
Хвърляме котва в заливче близо до Хедли Спит на остров Бейнбридж. Заедно с Мак спускаме малката лодка, за да може той да слезе на брега и да погостува на приятел в Пойнт Монро.
— Ще се видим след около час, господин Грей.
Слиза в малката лодка, маха с ръка на Ана и пали извънбордовия мотор.
Скачам на задната палуба, където е застанала Ана, и стискам ръката й. Нямам желание да гледам как Мак отпрашва към лагуната: имам си по-интересна работа.
— Какво ще правим сега? — пита Ана, когато я водя към салона.
— Намислил съм разни неща, госпожице Стийл. — Неприлично бързо я завличам в каютата си. Тя се усмихва и аз смъквам бързо спасителната жилетка и я хвърлям на пода. Щом остава без нея, тя ме поглежда, не казва нищо, но зъбите й драскат долната й устна и аз не знам дали го прави нарочно, или подсъзнателно се опитва да ме привлече.
Искам да я любя.
На яхтата си.
Отново нещо, което се случва за пръв път.
Милвам лицето й с върховете на пръстите си. Спускам ги бавно към брадичката, врата и ключиците, към първото закопчано копче на блузата й. Тя не откъсва очи от моите.
— Искам да те видя. — С палец и показалец разкопчавам копчето. Тя не помръдва, дишането й забързва.