— Откъде е Мак? — пита Ана.
— От Ирландия… Северна Ирландия.
— Приятел ли ти е?
— Мак ли? Той работи при мен. Помогна в построяването на „Грейс“.
— Имаш ли много приятели?
Че за какво са ми приятели?
— Не особено. С моята работа… не завързвам приятелства. Само… — По дяволите. Млъквам, защото не искам да споменавам Елена. — Гладна ли си? — опитвам се да сменя темата.
Ана кимва.
— Ще вечеряме там, където оставих колата. Хайде.
Настаняваме се в „Бий“, италианско бистро до „Ес Пи“. Ана чете менюто, докато аз отпивам чудесно изстудено фраскати. Обичам да я наблюдавам как чете.
— Какво има? — пита Ана, когато вдига поглед.
— Изглеждаш прелестно, Анастейжа. Разходката на открито ти се отразява добре.
— Чувствам се доста изгоряла от комбинацията слънце плюс вятър, да ти кажа честно. Обаче си прекарах страхотно. Идеално. Благодаря ти.
— Удоволствието е мое.
— Може ли да те попитам нещо?
— Каквото поискаш, Анастейжа. Знаеш го.
— Явно нямаш много приятели. Защо?
— Казах ти, нямам време. Имам сътрудници — въпреки че това е различно, струва ми се. Имам семейство. И толкова. — Свивам рамене. — Освен Елена.
Добре че тя не обръща внимание на забележката за Елена.
— И нямаш нито един приятел на твоята възраст, с когото да излезеш и да поразпуснеш, така ли?
Не. Единствено с Елиът.
— Знаеш как обичам да разпускам, Анастейжа. — Гласът ми заглъхва. — И освен това имах много работа, докато изграждах бизнеса си. Всъщност аз не правя нищо друго — освен че от време на време плавам с яхтата и летя. — И чукам, разбира се.
— Даже в колежа ли?
— Да, и там.
— Значи само Елена, така ли?
Кимам. Накъде клони с тези въпроси?
— Трябва да е самотно.
Отново си припомням думите на Лейла. Но ти си самотен, личи си. Мръщя се. Единственият път, когато се почувствах самотен, беше когато Ана ме напусна.
Тогава бях като осакатен.
Не искам никога повече да се чувствам така.
— Какво ще ядеш? — питам с надеждата тя да не подхваща отново този въпрос.
— Ризото.
— Добър избор. — Викам сервитьорката.
Поръчваме. Ризото за Ана и пене за мен.
Сервитьорката се отдалечава бързо и аз забелязвам, че Ана е свела очи към скута си и преплита пръсти. Нещо я измъчва.
— Какво има, Анастейжа? Кажи ми.
Тя ме поглежда, продължава да нервничи и аз разбирам, че наистина има нещо.
— Кажи ми — настоявам. Много мразя, когато е неспокойна.
Тя изпъва гръб. Това означава, че ще говорим за нещо сериозно.
Мама му стара. Сега пък какво?
— Просто се тревожа, че това не ти стига. Нали разбираш, за да разпускаш.
Какво? Пак ли това?
— Давал ли съм ти какъвто и да е повод да смяташ, че не ми стига? — питам направо.
— Не.
— Тогава защо мислиш така?
— Знам какво ти харесва. От какво… хм… имаш нужда — мънка колебливо тя и отпуска рамене, кръстосва ръце, все едно се прегръща. Затварям очи и потривам чело. Не знам какво да кажа. Мислех, че си прекарваме добре.
— Какво трябва да направя? — питам.
Старая се, Ана. Наистина се старая.
— Не, не ме разбра — отвръща тя неочаквано разпалено. — Ти си страхотен и знам, че са минали само няколко дни, но се надявам, че не те принуждавам да си такъв, какъвто не си.
Отговорът й ми вдъхва кураж, но тя, изглежда, пропуска смисъла.
— Пак съм си аз, Анастейжа — с всичките си петдесет нюанса на… преебаност. — Поколебавам се в търсене на думата. — Да, трябва да овладявам желанието си да контролирам всичко… обаче съм такъв по характер, така съм се справял с живота си. Да, очаквам да се държиш по определен начин и когато не го правиш, това ми действа едновременно предизвикателно и стимулиращо. Ние продължаваме да правим това, което ми харесва. Вчера например ти ми позволи да те напляскам след скандалното ти участие в търга.
Мисълта за снощи ме завладява за момент.
Грей!
С тих глас се опитвам да й обясня как се чувствам.
— Обичам да те наказвам. Желанието едва ли ще изчезне… но се опитвам и не е толкова трудно, колкото си мислех.
— Нямах нищо против — прошепва Ана. Тя също говори за малкото ни приключение в някогашната ми детска стая.
— Знам. И аз също.
Поемам си дълбоко дъх и й казвам истината.
— Но признавам, Анастейжа, всичко това е съвсем ново за мен и последните няколко дни бяха най-прекрасните в живота ми. Не искам да променям нищо.
Лицето й грейва.
— Това са най-прекрасните дни и в моя живот — всичките, без изключение.