Сигурен съм, че облекчението ми личи в усмивката ми.
Тя обаче продължава.
— Значи не искаш да ме водиш в стаята си за игри, така ли?
Мамка му. Преглъщам.
— Не искам.
— Защо? — пита тя.
Сега наистина се чувствам като в изповедалня.
— Предишния път, когато бяхме там, ти ме напусна. Ще се пазя от всичко, което може да те накара пак да ме изоставиш. Когато си замина, бях съкрушен. Вече ти обясних. Не искам никога повече да се чувствам така. Казах ти какво изпитвам към теб.
— Но това не е честно. Едва ли ти действа много отпускащо постоянно да се безпокоиш как се чувствам. Ти направи всички тези промени заради мен и… и ми се струва, че трябва да ти се отплатя по някакъв начин. Не знам — може би… да опитаме… някакви ролеви игри.
Тя се изчервява.
— Ана, ти ми се отплащаш — повече, отколкото съзнаваш. Моля те, много те моля, недей да се чувстваш така! Минал е само един уикенд, бебчо. Дай ни малко време. Миналата седмица, когато си тръгна, много мислих за нас. Имаме нужда от време. Трябва да ми вярваш и аз — на теб. По-нататък може да си позволим някои неща, но сега ми харесваш такава, каквато си. Харесва ми да те виждам толкова щастлива, толкова спокойна и безгрижна, да знам, че имам нещо общо с това. Никога не съм… — Млъквам.
Не се отказвай от мен, Ана.
Чувам натрапчивия глас на доктор Флин.
— Трябва да се научим да ходим, преди да се научим да тичаме — казвам на глас.
— Какво ти е толкова смешно?
— Флин. Непрекъснато повтаря тази мисъл. Не ми е и хрумвало, че някога ще го цитирам.
— Флинизъм.
Прихвам.
— Абсолютно.
Сервитьорката ни донася предястията и тежкият разговор прекъсва, насочва се към много по-приятната тема за пътуване. Обсъждаме всички страни, които Ана иска да посети, местата, на които аз съм бил. Докато разговарям с Ана, си давам сметка какъв съм късметлия. Родителите ни ни водеха навсякъде по света: в Европа, в Азия, в Южна Америка.
Баща ми бе на мнение, че пътешествията са жизненоважна част от образованието. Те, разбира се, можеха да си го позволят. Ана никога не е напускала Съединените щати и винаги е копняла да посети Европа. Искам да я заведа на всички тези места; питам се как ли ще й се отрази да плава с мен по цял свят.
Не избързвай, Грей.
Пътуваме към „Ескала“. Трафикът не е натоварен. Ана разглежда с удоволствие местата, покрай които минаваме, тактува с музиката, която изпълва колата.
Не мога да не мисля за напрегнатия ни разговор за връзката ни. Истината е, че не знам дали ще мога да поддържам нормална връзка, но поне имам желание да пробвам. Не искам да я наказвам, като я принуждавам да направи нещо, което не иска.
Но тя иска, Грей.
Тя го каза.
Тя иска Червената стая, както я нарича.
Клатя глава. Мисля си, че този път ще приема съвета на доктор Флин.
Трябва да проходиш, преди да тичаш, Ана.
Поглеждам през прозореца и виждам млада жена с дълга кестенява коса, която ме подсеща за Лейла. Не е тя, но като наближаваме „Ескала“, започвам да оглеждам улиците и да я търся.
Къде, по дяволите, е тя?
Когато влизам в гаража в „Ескала“, ръцете ми стискат волана и напрежението натяга всеки мускул в тялото ми. Питам се дали е разумно да се връщам в апартамента, след като въпросът с Лейла не е решен.
Сойър е в гаража и обикаля паркоместата ми като лъв в клетка. Това сигурно е прекалено, но аз изпитвам облекчение, че аудито А3 го няма. Той отваря вратата на Ана, а аз гася двигателя.
— Здравей, Сойър — поздравява тя.
— Добър вечер, госпожице Стийл. Добър вечер, господин Грей — казва той.
— Нищо ли? — питам го аз.
— Нищо, господине — отвръща той и макар че очаквам отговорът да е точно този, усещам раздразнение. Стискам ръката на Ана и се качваме в асансьора.
— Не ти е позволено да излизаш оттук сама. Разбираш ли? — предупреждавам Ана.
— Добре — отвръща тя, когато вратата се затваря, и стиска развеселено устни.
— Какво ти е толкова смешно? — Не мога да повярвам, че се съгласи с такава готовност.
— Ти.
— Аз ли, госпожице Стийл? — Напрежението ми започва да се топи. Тя присмива ли ми се? — И защо съм ви толкова смешен? — Стискам устни в опит да скрия усмивката си.
— Не се цупи.
Цупя ли се?
— Защо?
— Защото ми действаш по същия начин, по който аз на теб ей с това. — Тя прехапва нарочно долната си устна.
— Така ли? — Цупя се отново, навеждам се и я целувам бързо. В мига, в който докосвам устните й, желанието ми се възпламенява. Чувам я как си поема рязко дъх, след това заравя пръсти в косата ми. Задържам устни върху нейните и я притискам към стената на асансьора. Езикът й е в устата ми, моят в нейната, докато тя взема каквото иска и аз й давам всичко, което имам.