Възпламеняващо е.
Искам да я изчукам. Веднага.
Вливам цялото си безпокойство в нея и тя го поема цялото.
Ана…
Вратата на асансьора се отваря с познатото звънене и аз отдръпвам лице от нейното, но все още я притискам към стената с бедра.
— Тпру — прошепвам задъхано и си поемам дъх.
— Тпру — отвръща тя, също задъхано.
— Какво правиш с мен, Ана! — Прокарвам палец по долната й устна. Очите на Ана се стрелкат към фоайето и аз усещам присъствието на Тейлър преди да го видя.
Тя целува ъгълчето на устата ми.
— Какво правиш с мен, Крисчън!
Отстъпвам крачка назад и хващам ръката й. Не съм й налитал в асансьор от онзи ден в „Хийтман“.
Стегни се, Грей.
— Ела — казвам.
Когато излизаме от асансьора, Тейлър е застанал от едната страна.
— Добър вечер, Тейлър.
— Добър вечер, господин Грей, госпожице Стийл.
— Вчера бях госпожа Тейлър — усмихва се Ана на господин Тейлър.
— Звучи добре, госпожице Стийл — отвръща Тейлър.
— И на мен така ми се стори.
Какво, по дяволите, става тук?
Мръщя се на Ана и Тейлър.
— Ако двамата сте свършили, да пристъпим към доклада.
Ана и Тейлър се споглеждат.
— Ще дойда след малко. Трябва да кажа нещо на госпожица Стийл — казвам на Тейлър.
Той кима.
Отвеждам Ана в спалнята си и затварям вратата.
— Не флиртувай с персонала, Анастейжа.
— Не съм флиртувала. Държах се дружелюбно — това е различно.
— Значи не се дръж дружелюбно и не флиртувай. Това не ми харесва.
Тя въздиша.
— Съжалявам. — Отмята коса през рамо и свежда очи към ноктите си. Обхващам брадичката й и вдигам главата й, за да се вгледам в очите й.
— Знаеш колко съм ревнив.
— Нямаш основание да ревнуваш, Крисчън. И телом, и духом съм твоя. — Тя ме поглежда, сякаш съм си изгубил ума, и неочаквано се чувствам като глупак.
Тя е права.
Наистина прекалявам.
Целувам я нежно.
— Няма да се бавя. Настанявай се. — Отивам да намеря Тейлър в кабинета. Той става, когато влизам.
— Господин Грей, за…
Вдигам ръка.
— Недей. Аз трябва да се извиня.
Тейлър ме поглежда изненадано.
— Какво става? — питам.
— Гейл ще дойде по-късно довечера.
— Добре.
— Информирах мениджмънта по поддръжката на „Ескала“, че госпожица Уилямс има ключ. Прецених, че трябва да знаят.
— Те какво казаха?
— Наложи се да ги спра да не викат полиция.
— Добре.
— Ключалките са сменени и ще дойде майстор да огледа вратата на аварийното стълбище. Госпожица Уилямс няма да може да влезе отвън дори да има ключ.
— А ти нищо ли не откри, докато претърсваше?
— Абсолютно нищо, господине. Не мога да разбера къде се е криела. Сега обаче не е тук.
— Говори ли с Уелч?
— Знае всичко.
— Благодаря. Ана ще остане тук тази вечер. Така ми се струва по-безопасно.
— Съгласен съм, господине.
— Откажи аудито. Реших да купя на Ана сааб. Скоро ще го докарат. Помолих ги да ускорят доставката.
— Добре, господине.
Когато се връщам в спалнята, Ана стои пред дрешника ми. Изглежда малко учудена. Надничам през вратата. Дрехите й са вътре.
— А, успели са да свършат с пренасянето. — Мислех, че Гейл ще се заеме с дрехите на Ана. Не че има значение.
— Какво има? — пита тя.
Предавам й набързо какво ми е казал Тейлър за апартамента и Лейла.
— Ще ми се да знаех къде е. Изплъзва се на всичките ни опити да я открием, а може да има нужда от помощ.
Ана ме прегръща, притиска ме до себе си и ме успокоява. Аз също я прегръщам и я целувам по косата.
— Какво ще направиш, когато я откриеш? — пита тя.
— Доктор Флин има едно заведение.
— А мъжът й?
— Той си изми ръцете. — Изрод. — Семейството й е в Кънектикът. Мисля, че е съвсем сама.
— Колко тъжно!
Състраданието на Ана няма граници. Притискам я по-силно до себе си.
— Имаш ли нещо против целият ти багаж да е тук? Искам да сме в една стая.
— Разбира се.
— Искам да спиш с мен. Когато сме заедно, нямам кошмари.
— Кошмари ли имаш?
— Да. — Тя ме притиска отново и оставаме прегърнати в дрешника.
След малко тя казва:
— Тъкмо исках да си приготвя дрехи за работа утре.
— За работа? — Пускам я.
— Да, за работа — потвърждава объркано тя.
— Но Лейла… тя е някъде там. — Нима тя не разбира колко е рисковано? — Не искам да ходиш на работа.
— Това е нелепо, Крисчън. Трябва да отида на работа.
— Не трябва.