— Имам нова работа, която ми харесва. Естествено, че трябва да отида.
— Не трябва. — Аз мога да се грижа за теб.
— Да не си мислиш, че ще вися тук със скръстени ръце, докато ти се правиш на властелина на вселената?
— Честно казано… да.
Ана затваря очи и потрива чело, сякаш се опитва да призове вътрешните си сили. Тя не разбира.
— Трябва да отида на работа, Крисчън — настоява тя.
— Не трябва.
— Напротив. Трябва. — Говори отсечено и решително.
— Не е безопасно. — Ами ако ти се случи нещо?
— Крисчън… Трябва да работя, за да си изкарвам прехраната. Успокой се, всичко ще е наред.
— Не, не трябва да работиш, за да си изкарваш прехраната. И откъде знаеш, че всичко ще е наред?
Мама му стара. Затова обичам да имам подчинени. Нямаше да водим подобен спор, ако беше подписала скапания договор.
— За бога, Крисчън, Лейла стоеше до леглото ти и не ми направи нищо! И трябва да работя, да! Не искам да съм ти задължена. Имам да изплащам студентския си заем.
— Не искам да ходиш на работа.
— Само че не зависи от теб, Крисчън. Решението си е мое.
Мама му стара.
Тя вече е решила.
И, разбира се, е права.
Прокарвам ръка през косата си, опитвам се да овладея избухването и изведнъж ми хрумва идея.
— Сойър ще дойде с теб.
— Няма нужда, Крисчън. Държиш се безразсъдно.
— Безразсъдно ли? — сопвам се аз. — Или Сойър идва с теб, или наистина ще проявя безразсъдство и ще те задържа тук.
— И как ще го направиш?
— О, ще намеря начин, Анастейжа. Недей да ме принуждаваш. — Всеки миг ще избухна.
— Добре! — изкрещява тя и вдига и двете си ръце в знак, че се предава. — Добре, Сойър може да дойде с мен, ако така ще се почувстваш по-добре.
Искам да я целуна или да я напляскам, или да я изчукам. Пристъпвам напред и тя веднага отстъпва крачка назад, наблюдава ме.
Грей, плашиш горкото момиче.
Поемам си дълбоко дъх, за да се успокоя, и предлагам на Ана да обиколим апартамента ми. След като ще остане, би трябвало да познава жилището.
Тя ме поглежда несигурно, сякаш съм я хванал неподготвена. Въпреки това се съгласява и поема протегнатата ми ръка. Стискам я леко.
— Не исках да те плаша — опитвам се да се извиня.
— Не си ме уплашил. Просто се готвех да побягна — отвръща тя.
— Да побегнеш ли?
Прекали, Грей.
— Шегувам се! — провиква се тя.
Изобщо не е смешно, Ана.
Въздишам и я повеждам из апартамента. Показвам й свободната стая до моята, след това я завеждам на горния етаж в допълнителните свободни стаи, фитнеса и помещенията за персонала.
— Сигурен ли си, че не искаш да влезеш вътре? — пита закачливо тя, когато минаваме покрай стаята за забавления.
— Не съм взел ключа. — Все още съм кисел след разправията. Мразя да се карам с нея. Както обикновено, тя успява да си постигне своето.
Ами ако нещо й се случи?
Вината ще е моя.
Мога единствено да се надявам Сойър да я защитава.
На долния етаж й показвам стаята с телевизора.
— Значи имаш ексбокс? — смее се тя. Много ми е приятно, когато се смее. Веднага се чувствам по-добре.
— Да, ама не ме бива много. Елиът винаги ме бие. Беше смешно, когато ти си помисли, че това е залата ми за игри.
— Радвам се, че ме намирате за смешна, господин Грей.
— Такава сте, госпожице Стийл — когато не изкарвате човек от нерви, разбира се.
— Обикновено ви изкарвам от нерви, когато се държите безразсъдно.
— Аз? Безразсъдно?
— Да, господин Грей. Грей Безразсъдния спокойно може да ви е прякорът.
— Аз нямам прякор.
— Ами тогава Безразсъдния наистина ще ви подхожда.
— Това според мен е въпрос на лично мнение, госпожице Стийл.
— Интересно какво е професионалното мнение на доктор Флин.
Господи, колко много обичам да се надприказвам с нея.
— Мислех, че Тревелиан е едно от имената ти.
— Да, фамилия. Тревелиан-Грей.
— Но ти не го използваш.
— Прекалено дълго е. Ела.
След това я водя в кабинета на Тейлър. Той се изправя, когато влизаме.
— Здрасти, Тейлър. Развеждам Анастейжа. — Той кима. Ана се оглежда изненадана от размера на стаята и редицата монитори, свързани с охранителните камери. Продължаваме. — Разбира се, вече си била тук. — Отварям вратата към библиотеката, където Ана вижда масата за билярд.
— Ще поиграем ли? — предизвиква ме тя.
На госпожица Стийл й се играе.
— Добре. Играла ли си някога?
— Малко — отвръща тя, без да ме поглежда.
Лъже.
— Ти си безнадеждна лъжкиня, Анастейжа. Или не си играла никога, или…
— Да не се уплаши от малко конкуренция? — прекъсва ме тя.