По дяволите. Пропуснах.
Ана се ухилва.
— Червена стая, идваме!
Обичам откаченото ти чукане.
Наистина й харесва.
Объркващо е. Давам й знак да продължи, знам, че не искам да я водя в стаята за игра. Последния път, когато бяхме там, тя ме напусна.
Тя вкарва зелената. Усмихва ми се триумфално и се справя и с оранжевата.
— Определи джоба — казвам уж сърдито.
— Горният ляв — казва тя и намества дупе пред мен. Удря и набързо вкарва оставащите две червени.
О, кеф.
Бързо се освобождавам от останалите две и сега ми остава черната. Натривам с тебешир щеката, без да откъсвам очи от Ана.
— Ако спечеля, ще те напляскам и после ще те чукам върху билярдната маса.
Устните й се разтварят.
Чудесно. Идеята я възбужда. За това ме моли цял ден. Мисли, че съм изгубил уменията си.
Ще видим тази работа.
— Горният десен джоб — обявявам и стрелям. Удрям бялата топка и тя се търкаля по масата, целува черната, която съвсем бавно се плъзва към горния десен джоб, поколебава се на ръба и накрая пада вътре.
Готино!
Анастейжа Стийл, моя си.
Пристъпвам надуто до мястото, на което е застанала с отворена уста, малко нещастно.
— Няма да ревеш, че изгуби, нали? — питам.
— Зависи колко силно ще ме напляскаш — прошепва тя. Взимам щеката от ръцете й и я слагам на масата, бодвам пръст в горната част на блузата й и я притеглям към себе си.
— Дайте да преброим провиненията ви, госпожице Стийл. — Започвам да отброявам на пръсти. — Първо, накарахте ме да ревнувам от мой собствен служител. Второ, спорихте с мен за ходенето на работа. И трето, през последните двайсет минути си развявахте възхитителния задник под носа ми.
Навеждам се и потривам нос в нейния.
— Искам да си събуеш дънките и да махнеш тази наистина привлекателна риза. Веднага. — Целувам я нежно по устните, отивам до вратата на библиотеката и я заключвам.
Когато се връщам, я заварвам застинала на място.
— Дрехите, Анастейжа. Като гледам, още си с тях. Съблечи ги, иначе ще го направя аз.
— Направи го ти — въздиша тя, гласът й е нежен като летен бриз.
— О, госпожице Стийл, това е черна работа, обаче май ще приема вашето предизвикателство.
— Вие обикновено приемате предизвикателствата, господин Грей. — Тя прехапва устна.
Инсинуация от Ана.
— Ами да, госпожице Стийл, какво искате да кажете с това? — На бюрото пред библиотеката забелязвам линия.
Съвършенство.
Цял ден пуска намеци, че тази моя страна й била липсвала. Да видим как ще се справи с това. Вдигам линията, за да види тя как се огъва в ръцете ми, след това я пъхвам в задния си джоб и пристъпвам към нея.
„Свали обувките“, мисля си.
Коленича и развързвам гуменките й, свалям и чорапите. Разкопчавам най-горното копче на дънките и смъквам ципа. Поглеждам я, докато ги свалям бавно. Тя не откъсва очи от мен. Изхлузва дънките и остава по белите прашки.
Ах, тези прашки.
Голям съм им фен.
Също и членът ми…
Сграбчвам задника й и прокарвам нос по гащичките.
— Искам да си поиграя доста грубо с теб, Ана. Ще трябва да ми кажеш да спра, ако ти се види прекалено — шепна и през тънката материя целувам клитора й.
Тя стене.
— Кодова дума ли? — пита.
— Не, няма нужда от кодова дума, просто ми кажи да спра и ще спра. Разбираш ли? — Целувам я отново и притискам нос към чувствителната пъпка между бедрата. Изправям се преди да се увлека. — Отговори ми.
— Да, да, разбрах.
— Цял ден ми подхвърляш намеци и ми пращаш смесени сигнали, Анастейжа. Каза, че се боиш да не съм си загубил способностите. Не съм сигурен точно какво имаше предвид и не знам доколко говореше сериозно, обаче сега ще проверим. Не искам още да те водя в стаята за игри, затова ще опитаме тук, но ако не ти хареса, трябва да ми обещаеш, че ще ми кажеш.
— Ще ти кажа. Няма нужда от кодова дума — повтаря тя, за да ме успокои, струва ми се.
— Ние сме влюбени, Анастейжа. Влюбените нямат нужда от кодови думи. — Мръщя се. — Нали? — Това е нещо, за което не знам абсолютно нищо.
— Навярно нямат — шепне тя. — Обещавам.
Трябва да знам, че тя ще ми каже, ако прекаля. Изражението й е искрено, пълно с желание. Разкопчавам ризата й и я разтварям. Гърдите й ме възбуждат. Много. Тя изглежда невероятно. Посягам към щеката зад нея.
— Добре играете, госпожице Стийл. Трябва да кажа, че съм изненадан. Защо не вкарате черната топка?
Тя стиска устни, след това, с дръзко изражение, посяга да нагласи бялата топка, навежда се над масата, готова да стреля. Аз пристъпвам зад нея и слагам ръка на дясното й бедро. Тя се напряга, когато прокарвам пръсти до дупето й, а после надолу по бедрото и леко я дразня.