— Властите го преследваха, нали?
— О, полицията не щади сили тогава! Семейство Парнъл искаха възмездие. Но всички искове бяха оттеглени след показанията на Трейси. Това обаче не възпря хората да застанат на едната или на другата страна. Някои изтъкваха бягството на Джаред като доказателство, че е виновен. Други пък твърдяха, че нямал избор. Семейство Емерсън се погрижиха Трейси да напусне града.
— Каква тъжна история!
— Знам, че звучи мелодраматично като в евтин сериал. Ала тогава градът се раздели на два враждебни лагера. Боб Симънс направи всичко възможно, за да намеря момчето. В продължение на месеци търси Джаред с надеждата да му съобщи, че е безопасно да се завърне, но не намери и следа от него. След година семейство Симънс напуснаха града, защото Боб рискуваше да остане без работа след всичко, което се случи. Цялата история наистина е много тъжна…
— Нали има съобщения, че на няколко пъти са забелязвали Джаред? Защо ги подминавате?
— Най-вече заради източниците — отвърна Анна и изпуска струйка дим. — Братът на Тод твърди, че веднъж повалил Джаред на земята и се сбил с него. Ала много хора не му вярват, защото Стив прекалява с пиенето. И други твърдят, че са виждали Джаред отдалече или в тъмното, но нищо определено, като историята на Стив. Толкова години минаха, но хората вярват в това, в което искат да вярват. Аз лично бих желала да престанат да спекулират с тази история.
Виктория остана малко разочарована. Беше карала като луда до Едгър. Напълно възможно беше ентусиазмът да е замъглил чувството й за реалност и пътуването да се окаже само загуба на време. Ала най-добрият начин да открие истината беше да разговаря с всички, които твърдяха, че са виждали Джаред Уайлд.
— Изглежда, трябва да поговоря със Стив Парнъл — рече Виктория.
Анна изгаси цигарата си.
— Ако си падате по истории за призраци — отговори тя и погледна стенния часовник.
— Мисля, че трябва да вървя. Отнех ви доста време.
— Казах ти всичко, което знам — завърши Анна. — Предполагам, един ден останките на Джаред ще бъдат открити и тогава тази история окончателно ще затихне.
— Може ли да ви задам един последен въпрос? Ако този Стив Парнъл е прав и Джаред наистина е все още жив, как мислите, че изглежда?
— Той е мъртъв, госпожице!
— И все пак, ако приемем, че е жив?
— Тези, които вярват на измишльотините на Стив, мислят, че Джаред се е превърнал във върколак. Никога не бих повярвала. Убедена съм, че ако беше жив, би имал същото добро сърце, както когато беше малко момче.
Виктория взе куфара си и се запъти към вратата.
— Имате ли някаква представа къде бих могла да намеря Стив?
— Най-вероятно в бара. Нагоре по улицата.
— Е, благодаря за всичко, госпожо Нортън.
— Джаред го няма и ще е най-добре за всички нещата да си останат така.
Виктория огледа пустата улица. Двама мъже излязоха от бара, качиха се в единия джип и потеглиха.
Жителите на града бяха обзети от настроения, непонятни за Виктория — страх, апатия и недоказани подозрения…
Ами ако Джаред наистина беше жив? Никой ли не се трогваше, че е прекарал в самота и мизерия цели петнайсет години? Как ли изглеждаше сега? Срещата с него би била сбъдната мечта за всеки учен.
Виктория беше в състояние да го разбере.
Тя самата произхождаше от малко провинциално градче в подножието на планините Салмън в Северна Калифорния. И тя като Джаред беше загубила родителите си рано. Но животът и не беше взел такъв трагичен обрат. С парите от влога, който й бе открила баба й и с наема от ранчото, тя беше успяла да завърши образование и бе намерила своето място в живота.
Приближи колата и постоя замислена, въпреки пронизващия вятър, докато очите й се насълзиха от студа.
Облаците над планинското било розовееха. Смрачаваше се.
Дали да потърси мотел, или първо да се обади на Стив Парнъл? Барът беше отсреща и тя реши да попита за него.
Не обичаше да посещава съмнителни заведения, но сега смело прекрачи прага. С изненада откри, че барът се казва „Бигфут“.
Трябваха й няколко секунди, за да привикне с тъмнината. Заведението беше полупразно. Зад бара стоеше едър мъж с рунтава брада. Имаше половин дузина столове, но само един беше зает.
Огледалото зад гърба на бармана просветваше, украсено с лампички, вероятно останали от миналата Коледа. На задната стена висяха няколко фланелки с надпис „Бигфут“. Виктория преброи шест маси и печка срещу бара.
Самотният клиент и барманът я изгледаха с любопитство. Тя приближи, остави куфара и седна на близкия стол.
— Добър ден — поздрави барманът. Беше по-млад, отколкото изглеждаше на пръв поглед, около трийсет годишен.