— Какво се е случило с теб? — попита го тя тревожно, като обходи с поглед лицето му, което познаваше наполовина.
— Опитвам се да следвам модата — усмихна се той и протегна ръце към нея.
Тя се засмя и се хвърли в прегръдките му. Целунаха се и той я завъртя шеметно.
— Толкова съм щастлив, че те виждам! — прошепна в ухото й. — Добре ли си? Не можеш да са представяш колко се тревожех!
Виктория обхвана в длани гладко избръснатото му лице.
— Добре съм. Нека те погледам…
— Как изглеждам?
Джаред сякаш се беше преобразил. Не можеше да повярва, че този страхотен мъж, беше същият, в когото се беше влюбила.
— Май си отвикнал да си служиш с бръснач… — Тя нежно докосна порязаната му брадичка, след което придърпа главата му и устните им се докоснаха. — Какво те накара да дойдеш? — прошепна.
— Ти, Виктория! Не можех да те оставя да си заминеш!
Устните им се сляха в безкрайна целувка в двамата сякаш забравиха за останалия свят. Когато най-накрая той се отдръпна в очите й имаше сълзи.
— Не мислех, че ще те видя някога отново.
— Не съм забравил предложението ти за ранчото — рече Джаред. — Толкова искам да видя мястото, където си израснала! Постоянно си мисля за думите ти, че е време сам да си простя… Провидението те изпрати, за да ме спасиш, Виктория!
Тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата, учудвайки се на мекотата й. Невероятно! Допреди часове съвместният им живот бе изглеждал обречен и невъзможен, а ето че сега Джаред е тук, пред нея, изпълнен с надежди за бъдещето!
— Веднъж всичко да приключи и изчезваме оттук, Джаред! Копнея да те заведа у дома.
— Първо трябва да поговоря с тях за Стив. Не ми се ще да го тикнат в затвора.
— Защо? Той го заслужава.
— Права беше, че най-важно е човек да постигне мир със самия себе си. Искам да се помиря със Стив. Когато се сбихме, не си позволих да го нараня. Съзнавах, че не бива…
Виктория се усмихна.
— Ти си изумителен! Обичам те, Джаред!
— И аз те обичам! — Той я прегърна и я завъртя, като нежно милваше косата й. — Сега, след като съм тук, вече съм доволен. Но хората наистина са странни. Задават толкова много въпроси, и то всички едновременно. Винаги ли е така?
Тя се засмя.
— Мисля, че като начало на твоята адаптация, трябва да продължим с разходките из гората.
Той обхвана лицето й с длани и се вгледа в нея с прекрасните си сини очи.
— Това твое ранчо да не е близо до някоя пещера?
— Не. Но винаги можем да загасим лампите, да запалим огън в камината и да си представяме…