Лиъм се изсмя.
– Все едно бих могъл да задържа Хари или мама настрани от това да се вкарат в проблеми. Мисля, че историята на Зу го доказа.
– Имаше ли възможност да говориш с тях?
– Да. Използвах един от телефоните с предплатени карти – отвърна ми той. – Беше невроятно отново да чуя гласовете им. Имах чувството, че е минала цяла вечност от последния път.
Галех ръката му. Радвах се за него – искрено бях така развълнувана, че чак не ми се струваше възможно. Поне не достатъчно, че да не обръщам внимание на малкия пристъп на ревност, появил се в ъгълчето на все още нараненото ми сърце.
– Притеснявах се, че той няма да приеме помощта на Хари – продължи Лиъм. – Те двамата не мелят брашно още от ден първи.
– Защо така? – попитах аз. Ако той мразеше биологичния си баща, така както знаех, то защо тогава оказваше подобна съпротива на Хари?
Той вдигна рамене.
– Когато бяхме деца, Коул много драматизираше. На мама не ù даваше сърце да го порицава след всичко, което се бе случило с биологичния ни баща, и затова Хари трябваше да се погрижи за това. И да ти кажа, той е страхотен, любящ, суперзабавен мъж, но може и да е доста педантичен. Все пак е бил военен с години.
– А Коул никога не е обичал да му се казва какво да прави – довърших аз. А и бях убедена, че след като промяната го бе превзела и той бе развил ужасяващите си способности, с които е трябвало да се пребори, за да съумее да ги контролира, той бе прекарал болшинството от детството си ядосан и изплашен да не бъде разкрит. Преглътнах при тази мисъл. Не можех да говоря. Ако той просто бе казал на Лиъм...
– Мисля, че той бе... Не знам дали това ще ти прозвучи логично, но имам чувството, че Коул така и никога не успя да се довери на Хари. Той си спомня доста повече неща от времето, в което сме били с баща ми, и се държи покровителствено с мама. Това го разбирам. Но все едно през цялото време стои и чака Хари да ни предаде. Да ни нарани. А Хари не би го направил. Всъщност си мисля, че той влезе в Лигата просто напук на Хари.
– Може би сега, когато работят заедно, Коул ще се научи да му се доверява? – предположих аз.
– На същото се надява и Хари. И моля да се отбележи, че и аз се надявам – Лиъм залепи отново една целувка в косата ми, преди отново да се отдръпне. – Добре. Напълно съм изтощен...
Аз вече въобще не усещах умората и имах чувството, че и с него бе така. Целунах белега в ъгъла на устните му, прокарвайки ръцете си нагоре по врата му... заравяйки ги в косата му. Бледосините му очи като че ли потъмняха, когато се наведе, за да ме пресрещне по средата на пътя.
Някой се прокашля зад нас.
Сетне отново.
Лиъм изрече под носа си нещо нетипично вулгарно за него, но се отдръпна със зачервено лице и леко подивели очи.
– Да?
Беше момичето, което бе работило на масата горе – тя беше Синя и бе дошла със сборната група на Зу. Елизабет. Така се казваше. Лиза.
– Свърших, но не съм сигурна, че изглежда... Възможно е и повече да прилича на бял банан. – Тя вдигна пред нас черна каска, така че да можем да я огледаме. Върху едната страна беше нарисувано нещо, което на мен ми приличаше на полумесец. Ръцете на Лиъм около кръста ми се стегнаха.
– Изглежда чудесно – каза той.
– Това е защото ти знаеш какво трябва да е, ами ако тя не го разпознае? – попита Лиза.
– Тя? – повторих аз.
– Нашата свръзка – отвърна бързо Лиъм. – Искам да кажа тази, на сенатор Круз. Когато отивам да взимам припаси, тя иска да нося нещо, по което да ме идентифицира.
– Но нали ще караш кола или камион? – попитах аз. – А не мотора.
Той се поколеба, докато се изправяше и отдръпваше настрани от мотора. Видях усилието му да се концентрира, когато се извърна към мен с усмихнато лице.
– Понякога може и с мотора в зависимост от ситуацията. Ще боядисаме и една от вратите на камиона също.
Не знам какво точно ми го подсказа. Странният тон на гласа му; начинът, по който Лиза почти се изстреля с избледняло лице; или това колко бързо той отново взе ръката ми и ни насочи обратно към тунела. Всяка мисъл, която преминаваше през главата му, обичайно винаги се изписваше и върху лицето му – независимо дали бе добра, или лоша. Зървайки внимателно изчистеното му от емоции изражение, наполовина скрито от сенките в тунела, успях да осъзная нещо.
И той си имаше свои тайни.
Вида и Дунди тръгнаха на следващата утрин – много преди слънцето да изгрее. С Лиъм и Зу отидохме да ги изпратим до входа в тунела. Независимо дали го бяхме предсказали, или не, ала те двамата се караха толкова силно още от момента, в който алармата на часовника на Лиъм се включи, така че никой от нас нямаше и най-малкия шанс отново да заспи. Нико и Коул се появиха след няколко минути – и двамата бяха бледи и изцедени от изтощение, което не идваше от ставането в този нечовешки час, а от седенето будни без капка сън. Начинът, по който не искаха да погледнат в очите никого от нас, леко ме изнерви. Когато попитах Коул какво става, той просто каза: