– Ще говорим за това после.
Докато Вида преглеждаше за последно картата с Лиъм и Коул, аз издърпах Дунди настрани и го отведох малко по-нататък по коридора. Виждах го как се бори вътрешно за повечко хладнокръвие. Дунди беше толкова рационален и напътстван от логиката, че нямаше защитен механизъм за моментите, в които силни емоции застрашаваха внимателно планираните му ситуации. Не мисля, че се страхуваше за себе си, а по-скоро от това, което можеше да се случи, докато тях ги нямаше.
– Не правете нищо глупаво! – започна той. – Стойте в безопасност! Гледайте винаги да получавате правилна медицинска помощ...
– Тази лекция не трябва ли аз да ти я изнасям на теб? – попитах аз.
– Ей, няма време за разговорчета и прегръдки! – извика Вида. – Хайде да изчезваме!
Дунди вдигна един пръст във въздуха, с което искаше да сигнализира на другите, че ни трябва само минута. Вида изсумтя нетърпеливо, а после показа съвсем различен пръст в посока към него.
– Не се съмнявам, че ще се справите – започнах аз, – но как ще успеете да преминете през това, без единият от вас да удуши другия?
– Е, да кажем, че шансовете ни са изравнени – отвърна той разумно. – Тя е с мускули, аз съм с мозък. Или и двамата ще се приберем, или нито един от нас, защото ще сме си изболи очите.
– Дори не се шегувай с това – прошепнах аз.
– Трябва да се шегувам, защото иначе вероятно ще започна да плача – изведнъж лицето на Дунди ми се видя толкова измъчено, колкото се усещах и аз.
– Не си длъжен да тръгваш, ако не ти се ходи – добавих бързо. – Все още не е прекалено късно.
– Не е ли? И аз трябва да допринеса за общата кауза. – Той вдигна рамене с безгрижие, което никак не беше характерно за него. Гласът му звучеше неестествено, все едно бе филтриран през подутина в гърлото му.
– Вие двамата с Вида ще сте наред – казах аз и поставих и двете си ръце върху раменете му, принуждавайки го да погледне надолу и да срещне очите ми. – Всичко е под ваш контрол. И двамата ще внимавате, ще действате бързо и ще се върнете непокътнати.
Дунди се обърна към Вида, която беше единственият човек, когото познавах, който можеше да накара най-обикновеното крачене да изглежда като дебнене.
– Е – зае се да се поправя той с многострадален поглед, – да се надяваме на не повече от две парчета.
Независимо от това, което Вида бе казала, тя изчака търпеливо, докато Дунди приклякваше, за да поговори със Зу, а сетне да удари приятелски Лиъм по гърба. Коул отключи вратата и в коридора нахлу студена струя въздух, а след това се отдръпна, за да може Дунди да направи първите няколко крачки.
Колкото и вяра да имах в тях, ми се наложи да се преборя с желанието си да се хвърля пред тунела и да блокирам пътя им. Притиснах ръка към гърдите си, опитвайки се да изкарам оттам настанилото се паническо чувство. Но Зу нямаше подобни задръжки. Тя се стрелна, избягвайки захвата на Лиъм, и избута Коул, който тъкмо затваряше вратата зад тях. Когато ги настигнахме, тя се залови за раниците им, а петите ù оставяха дири в незавършения под. Тя плачеше по онзи неин тих, сърцераздирателен начин. Плачеше по-силно, отколкото някога бях виждала някого да го прави. Клатеше глава, а устните ù нареждаха безмълвни молби. Дунди погледна стреснато назад към нас.
Зу бе най-непоклатимата от нашата група по най-различни начини – тази, която най-бързо се съвземаше, след като ужас или тъга я бяха проснали на земята. Каквито и стени да бе издигнала сега, за да попречи на чувствата си да прелеят, те очевидно не бяха достатъчно високи, за да спрат отчаяния ù страх. И това ме опустоши. Моето гърло също болеше от нуждата да си поплача.
Вида пусна раницата си и клекна до нея.
– Ей, малката, не искам такива неща. Нали си говорихме за това?
Зу притисна лице към раницата на Дунди.
– Това, което ти се е случило с онзи човек, който те е откарал до Калифорния, това е било някакво... – Забелязах я как се спря и промени избора си на думи. – Това е било нещо объркано и аз съжалявам. Наистина съжалявам, че се станало с него. Но аз и Чарленцето? Ние ще се върнем. Никой от двама ни няма да те остави тук сама. Ние се грижим за семейството си, нали така?