Не бях осъзнала, че ръката на Лиъм все още е върху раменете ми, докато тя не се сви. Лицето му бе мъртвешки бледо.
Казаното успя да успокои Зу, поне толкова, колкото да пусне раницата на Дунди и да се обърне напълно към Вида.
– Довери ми се, Зи. Няма да те излъжа. Съгласна ли си?
Тя кимна и изтърка лицето си с ръкава си. Вида подаде юмрука си за поздрав, но Зу я изненада и обви хилавите си ръчички около врата на момичето. Вида каза нещо прекалено тихо, което никой от нас не можа да чуе, но когато Зу се дръпна назад, тя кимаше, а на лицето ù се бе изписала яростна решителност. Без повече предупреждения, тя се обърна и прегърна и Дунди, поглеждайки отново към Вида и посочвайки я с пръст, сякаш ù казваше: „Бъди мила!“.
– Обещах ти! – отвърна ù Вида, докато се изправяше. – Аз държа на думата си.
Лиъм пристъпи напред, опитвайки се да насочи Зу обратно към коридора, за да не се налага да гледа как вратата се затваря и заключва зад тях. Зърнах я как се изправя, с юмруци, свити край тялото ù, и повдигната брадичка – по същия начин, по който бях виждала Вида да се готви за битка.
– Хайде да отидем да си вземем нещо за ядене. Става ли? – попита Лиъм и хвърли поглед през рамо. – Идвате ли?
Аз поклатих глава.
– Трябва да се изкъпя и да се погрижа за няколко неща. Ще се видим по-късно.
Той ми махна с ръка и тръгна заедно със Зу по коридора. Отправяха се към кухнята на долното ниво.
– И така, какво се случва? – попитах, преди Коул или Нико да бяха успели да проговорят. – Какво се е разиграло снощи?
– По-лесно е да ти покажем – Коул тръгна покрай мен, отправяйки се в същата посока, в която и брат му бе поел – към стълбите. Последвах го безмълвно, наблюдавайки как Нико оглежда етажа, и стомахът ми се сви. Започваше да става прекалено трудно да се опитвам да си придавам вид, че не ми пука.
Това бе първият път, в който влизах отново в компютърната зала, след като снощи бяха пристигнали припасите. Там, където досега имаше само един лаптоп, сега вече бяха разположени пет настолни компютъра. Други три сребристи лаптопа бяха сложени на бюрата, които все още бяха покрай стените, оставяйки по този начин празно пространство в центъра на стаята – за планиране. Край стария лаптоп забелязах принтер и скенер. Нико, както бе обичайно, си бе избрал място в далечния заден ъгъл на стаята. Коул взе разпечатка на неразбираеми кодове от един от близките столове и ми я подаде.
Нико вкара някаква парола и разкри прозорец, изпълнен със същия код.
– Някак не ми става „по-лесно“ – осведомих ги аз. – Какво е това, което виждам?
– Това са данните за работата на сървъра ни – обясни ми Нико. – Снощи изглеждаше така, сякаш се забавяше, и реших да видя какъв е проблемът. Ето това тук... – Той посочи към екрана. – Това означава, че някой е изпратил един от запазените тук файлове и го е прехвърлил чрез нашия сървър на друг криптиран сървър.
– Кой файл? – попитах аз.
– Едно от клипчетата с изследванията в Търмънд – обясни Коул.
– Но има и още – Нико се върна обратно в горната част на екрана. – Има дупки в дневника на дейността на сървъра и всичките са между полунощ и четири сутринта в два други дни.
– Дали не е защото никой не е бил буден, за да ползва компютрите? – попитах аз.
Нико поклати глава.
– Ние оставяме компютрите включени и през нощта, за да прехвърлим всичко на сървъри за дистанционно архивиране, в случай че нашият се сгромоляса. Трябва да има огромни пикове на активност, но виж.
Огромните пикове на активност бяха там – започваха от единайсет вечерта, но изведнъж свършваха в два сутринта, за да продължат четири часа по-късно – точно около времето, в което Нико или някой друг Зелен обичайно се явяваше, за да започне работата за деня.
– Наистина ли няма начин да разберем кой го е сторил – попитах аз, гледайки към екрана.
– Бил е Зелен – каза Нико.
– Може да е бил Зелен – допълни Коул.
– Не – настоя Нико. – Трябва да е бил Зелен. Колко деца знаят как да изтриват данните за дейността на сървър?
– Добре – потвърдих аз. За съжаление, в това имаше смисъл. – Но след като толкова са се постарали да прикрият другите си следи, нарочно ли са оставили тази, така че някой да я открие?
Нико вдигна рамене.
– Може да са били прекъснати? Или пък толкова са бързали, че не са имали време?
Коул зададе друг въпрос, който изчезна под притока на кръв в ушите ми, докато се взирах в екрана и премигвах, за да изчистя размазаността, която го превръщаше в нищо повече от светещ квадрат.