– ... мислиш? – Коул ме докосна по рамото, за да му обърна внимание, и аз подскочих.
– Извинявай! – отвърнах бързо, мъчейки се да избегна втренчването му. – Уморена съм. Какво попита току-що?
– Моята теория е, че един от компютрите се е бъгнал или пък има проблеми със сървъра – каза Коул, а очите му бяха белязани от притеснение.
– Бръсначът на Окам – вметна Нико. – Прави възможно най-малко предположения. Най-простото решение обикновено е правилното.
– Не знам нищо за никакви бръсначи, но на кого биха изпращали децата тези сведения? – запита се Коул. – Кой би бил толкова глупав, че да се опита да продаде информация, рискувайки задникът му да бъде прибран и вкаран отново в лагер?
– Може ли някой от Щаба в Канзас да има дистанционен достъп до файловете? – попитах аз Нико.
Той поклати гава.
– Някой оттук е.
„По дяволите!“ Двамата с Коул се спогледахме.
– Иска ми се да повярвам, че това е нещо еднократно – каза той, – но продължавайте да следите. И ми кажете, ако пак се пробват да направят нещо. Става ли?
Последва почукване по прозорците, които се нижеха от едната страна на стаята – Кайли, облечена цялата в черно, с коса, вдигната в хлабав кок.
– А! – вметна Коул. – Това са групите, които тръгват тази сутрин, за да се опитат да намерят племената в Монтана. Вие двамата се посветете на ситуацията с камерите, моля ви.
– Чакай! – помолих го аз. – Тази сутрин ли тръгват? А откъде ще вземат коли?
– Ще отидат с джиповете, които Лий оправи за вчерашния превоз – каза той и се протегна, докато се изправяше. Аз го последвах до вратата, слушайки как издава инструкции за тренировки и за това кои оръжия да вземат от шкафовете на следващия ден, но когато стигнах до вратата, не поех след него по коридора.
Пристъпих назад в компютърната зала и с крайчеца на окото си забелязах бялата дъска. Някой, най-вероятно Коул, бе започнал да пише върху нея информация – координати, население на лагера, разквартирувани агенти на СОП – всичко, което Лигата бе имала по въпроса във файловете си. Информацията беше разширена и с детайли от документите на Кланси – съзрях бележки за управляващите лагера, които бяха нахвърляни като допълнения.
Планът за Оазис в общи линии също беше тук. Открих името си, написано до: да окаже въздействие върху управляващия лагера, който отговаря за комуникациите.
– Не е нужно да оставаш – каза Нико. – Аз мога да се справя сам.
– Знам. – Взех маркера от ръба на дъската и започнах да допълвам информация за Търмънд, отбелязвайки я в онези части от плана, където можех.
– Значи, това е твоят план – чух Нико да изрича над топлото мъркане на машините около нас. – Нали? Стори ми се, че е твой.
– Какво искаш да кажеш?
– Малко дързък е. Умен, но с никакво внимание към детайлите.
– Наистина ли? – попитах сухо и се обърнах, за да застана с лице към него.
Той през цялото време беше с гръб към мен, а раменете му бяха сковани от напрежение. Вярно е, че се бях държала като чудовище с него, и около мен сякаш имаше двуметров радиус, който Нико бе прекалено уплашен да прекоси. Борех се, за да не се отвратя от мисълта за това колко лошо се бях отнасяла с него.
– Как би го направил ти? – Посочих с брадичка по посока на празното място под думата Търмънд, опитвайки се да не обръщам внимание на начина, по който то като че ли се присмиваше и на двама ни.
Той се взря в мен и цели шейсет секунди на неловкост преминаха, преди да предприеме плаха стъпка по-близо до мен.
– Няма значение какво мисля аз.
– Каза, че не обръщам внимание на детайлите – подтикнах го аз. – Какво искаше да кажеш с това?
Нико погледна надолу към пода, по чиито плочки провлачваше обувките си. През ума ми премина мимолетната мисъл как Вида наричаше Зелените „Пискуните“ заради това, че всичките тътреха краката си, докато ходеха.
– Планът за Оазис е наред – каза най-после той. – Този, който имаме сега, е смислен. Като се вземе предвид колко голям е лагерът, ще има само двама или трима контролиращи и за теб ще е лесно да разбереш кой точно се занимава със сигурността и изпраща обновяванията на статусите към централната мрежа. Но така няма да сработи в Търмънд.
Гледах го как кърши ръце, без да смее да вдигне очи към мен.
– Там, в Контролната кула, ще има – колко – две дузини контрольори на лагера? Това бе според сметките във... файловете на Кланси. Позицията ù в центъра на лагера означава, че всеки, който си проправя път през входа, ще трябва да си проправи път с борба през всички кръгове от колиби, за да успее да подчини СОП и управляващите вътре, а през това време вторите ще са поискали подкрепления. Дори да намериш начин да ги контролираш всички, въпреки това ще е прекалено късно. Единственото, което ще трябва да направят, е да включат Белия шум и ние ще сме свършени. Генераторът на електричество и резервният генератор са в рамките на лагера и имам чувството, че спирането на тока автоматично ще задейства аларма в мрежата на военните.