Само за нищо и някакви две минути той бе успял да разбие самоувереността ми на прах.
– Затова ще ни е нужна по-голяма нападателна сила. Хора, които ще могат да работят по-бързо, да влязат вътре и да излязат.
– Идеята на Лиъм да се опита да накара родителите да щурмуват лагерите може и да проработи – предложи той. – Но успехът ù зависи наполовина от това да съумеем да вдъхновим цивилните да се разбунтуват и да тръгнат към лагерите, както и наполовина от това дали от Специален отряд „Пси“ ще стрелят по цивилните, или пък ще измислят някакъв друг начин да ги възпрат.
– Той цял план ли има? – попитах аз.
– Не и според техническата дефиниция на думата. Просто дочух как някои деца го попитаха какво точно би сторил той – вдигна рамене Нико. – И неговият избор не е перфектен.
– Има ли трета опция? – запитах аз.
Нико най-после се изправи и с колебливи, несигурни стъпки тръгна покрай мен. Опитах се да му връча маркера, но той не го взе.
– Сигурна ли си, че искаш да знаеш?
– Дай да видим.
– Единственият вариант, по който се сещам, че може да се извади от строя достъпът на управляващите лагера към лагерната система – не дори да се извади от строя или да се разоръжи самата система, а просто да ги заключим и да позволим системата да продължи да работи, така че никой отвън да не разкрие, че нещо не е наред – е като инсталираме програма от типа на троянски кон в тяхната система и я контролираме дистанционно. Те ще са толкова дезориентирани, че на тактическия екип ще му е доста по-лесно.
– Това може ли да е нещо, което да качим на сървъра им? – Лигата ни беше образовала в общи линии по отношение на технологиите и начина, по който действаха вирусите, но аз не бях много в час с нещата.
– Не. Програмите не се инсталират автоматично като вирус. Някой трябва да я инсталира – уведоми ме той. – А с всичките им предпазни мерки намясто, не вярвам който и да било от тях напълно небрежно да свали просто така прикачен файл към имейл.
– Значи, някой ще трябва да влезе в Търмънд и да я инсталира преди нападението? – попитах аз. – Но лагерът е затворен за нови деца от години.
– Те откарват избягалите деца обратно в лагера, в който първоначално са били разпределени – добави Нико тихо. – Вече съм започнал да кодирам троянския кон. Коул ми каза да...
Вдигнах ръка, за да го прекъсна.
– Коул вече е одобрил това, така ли?
Той кимна, а очите му се разшириха.
– Той каза, че ще поговори с теб по въпроса. Мога да съм готов след седмица. Те няма да имат силата да спрат програмата веднъж след като вече е инсталирана.
Усетих как всяка капчица кръв се оттегли от главата ми.
– Не – казах аз ужасена. – Няма начин...
– Имах предвид себе си – намеси се Нико бързо. – Не теб. Бих могъл да вкарам програмата с троянския кон на флашка – по същия начин, по който ще вкараме камерите в Оазис. Рамки за очила. Виждала ли си ги? – Нико прекоси стаята и взе чифт очила с черни пластмасови рамки.
Наложи се да се облегна на едно бюро, за да остана права.
– Нико... не!
– Вече е инсталирана ето тук – обясни ми той, като не ми обръщаше внимание и сочеше към единия от два бляскави сребристи винта, които задържаха рамките заедно. – Това е камерата, а това е просто винт, от който рамката не се нуждае. Трябваше да ги направим да изглеждат възможно най-реалистични. Томи каза, че са супер, така че този чифт е за него. За Търмънд може би ще взема една от по-дебелите рамки, ще счупя една от частите, които се слагат зад ушите, и ще я заменя с малка флашка? Или ще направим така, или ще я вкараме под кожата ми, но те все още събличат всички голи, нали? Разрезът ще е прекалено очевиден.
– Нико! – прекъснах го аз. – Чуй ме! Не. Няма абсолютно никакъв начин ти да се върнеш там! Дори и да те пратят обратно в лагера, как ще влезеш в Контролната кула, за да я качиш? Не си бил там, откакто са реконструирали лагера. Никой не ти позволява да се разхождаш наоколо без охрана. Всяко движение, което правиш вътре, е предопределено до секундата. И това е най-укрепената сграда в лагера.
Той замълча, опитвайки се да осмисли казаното.