– Ще трябва да наблюдавам разписанията на агентите от СОП и да открия момент, в който ще мога да се измъкна. В крайна сметка все ми е тая дали ще ме хванат. Всичко ще е наред... Аз ще стигна до... Сега, когато Кейт я няма, вече нямам никого. А по този начин ще мога да направя нещата правилно. – Гласът му си сниши до шепот. – Така ще се отплатя на Джуд.
При тези думи аз се изправих напълно и се завъртях, за да застана лице в лице с него.
– Да се хвърлиш в опасност... Да се откажеш от живота си... Какво би казал Джуд за това? Какво би казала Кейт? През изминалите няколко седмици аз не ти бях добър приятел, но, Нико, кълна се в господ – моля те, знай, че ти прощавам. Напълно! Разбирам какво е станало и искрено съжалявам, че се държах с теб така. Бях се затворила прекалено в мислите си и не виждах нещата ясно. Но моля те, чуй ме...
– Всичко е наред – гласът на Нико бе пресипнал.
– Не е! – Не беше.
Начинът, по който се бях отнесла, беше толкова далеч от „наред“. Хвърлила бях вината за всичко върху него, мразейки го просто защото не можех да функционирам, ако цялата ми енергия отиваше в това да мразя себе си. Опитах се да си помисля какво ли би казал или направил Джуд в тази ситуация. Или дори Кейт – всички тези пъти, когато ù се бе наложило да изкара това дете от неговата мания за конспирации.
– Не можем да променим това, което се случи в Лос Анджелис. Аз бях сърдита, бях толкова ядосана, че той просто... се изплъзна, а аз не можах да го спася. Трябваше да поговоря с теб, трябваше да ти помогна или поне да се бях помъчила да разбера какво бе направил. Провалих се спрямо всички, но за мен беше по-лесно да хвърля вината върху теб. Така ме болеше по-малко. Но истината е, че бях наясно на какво е способен Кланси. Трябваше да се опитам да потвърдя по друг начин, че това, което ни бе казал, е вярно. И знаеш ли какво? Джуд щеше да поиска да се върнем при всички положения – дори и аз да бях казала „не“.
– Той бе най-добрият ми приятел – задави се Нико.
– Знам. Но... с Кланси е различно, нали? – тихо вметнах аз. – Правилата не важат, когато обичаш някого. А така е било с Кланси, нали? Ти не обичаше така Джуд, нито пък аз обичам така Дунди.
Проумях го в момента, в който видях лицето му в спомена на Кланси. Мъченическото изражение и накъсаните ридания бяха само част от него. Зърнах го в начина, по който Нико бе държал другото момче, как го бе хранил и почиствал с всеки грам нежност, който притежаваше в себе си. „Виждаш го в другите – помислих си, – след като го разпознаеш в себе си.“
– Ти си му се доверил, а той е взел думите ти и ги е изопачил според целта си – обясних му аз. – Бях ти толкова сърдита, че си му повярвал, за това, че си му дал всичко. Но знам от първо лице, че хората са способни да правят такива неща за онези, които обичат, неща, каквито преди дори не биха си представили.
Нико зарови лице в ръцете си и издиша на пресекулки.
– Не исках да разруша всичко – прошепна той. – Имах му доверие. Той се бе заклел, че ползва информацията, която му предоставям, за да ни помага, и аз смятах...
– Помислил си, че той ще ни задържи настрани и в безопасност, нали? – довърших аз вместо него. – Знам. Звучи ми така, сякаш и ти за момент си изпаднал в моето положение.
– Не знам защо... знаех, че това не е правилно, че е лошо, но той бе добър. По времето, в което го познавах, той беше добър и ми помагаше. И просто реших, че това ще се отнася и за всички други. Единствената причина, поради която вие се оказахте там, беше, защото не предвидих правилно резултатите. Не взех под внимание всички фактори, обвързани с поведенческите му модели. – Гласът му стана толкова тих, че ми се наложи да се наведа към него, за да го чувам. – Той невинаги е бил такъв, какъвто е сега. Те успяха да пречупят нещо в него.
– Съжалявам – казах аз. – За това, че не те оставих да ми обясниш. За това, че се държах по този начин и не бях там до теб.
– Аз трябва да оправя тази работа – каза той с дрезгав глас. – Трябва да оправя нещата. Не мога... Не мога да престана да мисля за всички други изходи, които бяха възможни. Вида казва, че ако вие не сте били там, ние е нямало да научим за лечението, но пък ние, така или иначе, не разполагаме с него, нали? Всичко бе безсмислено.
Това бе като удар в корема. Усетих как от очите ми извират сълзи и се насилих да ги задържа. Болката в него не спираше. Животът му беше низ от трагедии. А аз го бях игнорирала, бях го наказвала. Вида не се бе опитала. Кейт пък бе тръгнала. Нямаше кой да му помогне, за да премине през това. Заточили го бяхме насред тъмното море и дори не му бяхме дали спасителна жилетка.