– Ще оправим всичко – отвърнах аз и го хванах за раменете. – Ти вече толкова си направил, но има още много неща за вършене. Ще го измислим някак.
– Ти нямаш логична причина, поради която да ми се довериш в този момент – каза Нико.
– Може и да си го забелязал, но аз никога не съм била добра в следването на логиката.
– Това е така – съгласи се той. – Тя определено не е твоето нещо. Джуд харесваше това. Той казваше, че знаеш кога е редно да нарушаваш правилата, за да помагаш на хората. Също и че си била като супергерой, защото винаги си се стремила да правиш добри неща, независимо дали шансовете ти за успех са били минимални.
– Джуд обичаше да преувеличава – отговорих му, като се надявах да не забележи трептенето на гласа ми.
Нико кимна, а гарвановочерната му коса падна напред върху лицето му. Изглеждаше ми толкова болен – с боледуващо тяло, ум и сърце. Бледостта на иначе златистокафявата му кожа му придаваше вид на някого, чийто дух вече се бе оттеглил и бе напуснал тялото му.
– Джуд никога не е взимал логични решения, но се опитваше.
Той се опитваше. Той се опитваше толкова усърдно – за всичко, с всеки.
– Руби, как изглежда бъдещето? – попита Нико. – Не мога да си го представя. Мъча се през цялото време, но просто не мога да си го представя. Джуд каза, че приличало на открит път точно след дъждовна буря.
Обърнах се обратно към дъската. Очите ми обходиха онези седем букви, борейки се да отнемат силата им – да променят значението им от място, име... на просто каквато и да е дума. Някои спомени те хващат в капан и ти продължаваш да изживяваш и най-малките им детайли. Влажният, хладен пролетен въздух, който се полюшваше между снежните виелици и леките дъждове. Жуженето на електрическа ограда. Въздишката на Сам всяка сутрин, когато напускахме колибата. Спомнях си пътя до Фабриката така, както човек никога не забравя историята зад някой белег. Черната кал се плискаше върху обувките ми и покриваше за миг изписания там номер. 3285. Не име.
Човек се научаваше да гледа нагоре, да източва врата си назад, за да може да надзърне над завитата около върха на оградата бодлива тел. Иначе бе прекалено лесно да се забрави, че има свят отвъд ръждясващия метален затвор, в който бяха хвърлили всички нас като животни.
– Аз го виждам цветно – отвърнах му аз. – Тъмносиньо, избледняващо в златисто и червено... като огън на хоризонта. Залез. Това е небе, които иска от теб да се досетиш дали слънцето ще изгрее, или ще залезе.
Нико поклати глава.
– Мисля, че представата на Джуд ми харесва повече.
– И на мен – добавих аз тихо. – И на мен.
Четиринайсета глава
След като оставих Нико да работи, се отправих към горното ниво, едва успявайки да удържам яростта, която ме разкъсваше. Нямаше никакво значение – дори за секунда, – че сенатор Круз беше в стария офис на Албан заедно с Коул, където водеха сериозен, приглушен разговор. С влизането си в стаята просто избухнах.
Сенатор Круз скочи на крака и притисна ръка към гърдите си. Коул пък само се облегна назад в стола си.
– Той ти е казал – каза ми с равен глас той.
– Да! Каза ми! – сопнах се аз. – Как си могъл да разрешиш...
– Затвори вратата!... Руби! – Коул удари с ръка върху бюрото, като прекъсна по този начин тирадата ми преди дори още да беше започнала. Начинът, по който гласът му незабавно омекна, както и измъчената нотка в него ме накара да с закова намясто. – Затвори вратата.
Сритах я зад себе си, за да се притвори, и скръстих ръце пред гърдите си.
– Изпращането на това хлапе в Търмънд е като подписване на смъртната му присъда – уведомих го аз. – Той няма да може да се справи, а и дори да успее, откъде знаеш, че ще го закарат обратно в лагера, а не в някоя от тестовите програми на „Леда“?
– Тази, в която беше той, беше затворена скоро след като изкарах флашката навън – отвърна Коул.
– И все едно няма други ли? – попитах аз.
– Нямаше нищо против да изпратим Томи и Пат в Оазис – напомни ми сенатор Круз. „Значи, и тя знаеше за това.“
– Не съм напълно съгласна и с това. И на мен не ми харесва. Но те ще изиграят ролята на очи и уши и до два дни ще ги изкараме оттам. Нико няма да успее да инсталира програмата, а и дори да го стори по силата на някакво чудо, едва ли ще има шанса да се измъкне от Контролната кула, след като вече е готово.
– Тогава какво предлагаш? – попита Коул. – Сериозно. Целият съм слух.
Сетих се за реакцията на Зу към тръгването на Вида и Дунди – смътния ужас, който я бе обвил с ледените си ръце. Ако Нико бе прав и това беше единственият възможен начин, значи, той... Поех си дълбоко въздух и пръстите ми се свиха в юмруци. Не трябваше ли това да съм аз? Нико беше прекалено крехък в момента. Връщането му там щеше да го унищожи. Но аз можех да го направя, ако това щеше да помогне на хората, които обичах, или на всяко хлапе, което ни последваше... можех да приема, че това е ролята, която ми бе отредено да изпълня.