„Те ще те убият“ – казах си. Кланси вече ми бе потвърдил какво бяха направили с останалите Оранжеви. „Ще трябва отново да ги убедиш – да ги накараш да помислят, че си Зелена.“ Поклатих глава в опит да прочистя мислите си. Последен пристан. Такъв беше нашият план – последен пристан.
– Струва ми се, че трябва да обмислим идеите на Лиъм – казах аз. – Може би трябва да действаме малко по-косвено. Да използваме медиите. Да въвлечем родителите. Ако развалим имиджа на Грей, ако разсеем последните остатъци от доверие, които хората имат в него, ще успеем по този начин да свалим и правителството. Международната общност не може дълго да не обръща внимание на доказателствата за злоупотреби и нарушения. Те ще се намесят...
– Скъпа, та те не обръщат внимание на доказателствата от години – каза сенатор Круз. – Опитаха се да ни спуснат помощи в страната и това имаше обратен ефект. Грей заплаши, че ще свали самолетите им, ако още веднъж преминат през нашето въздушно пространство. Пробвала съм се толкова пъти.
– Просто трябва да им подсигурим правилното доказателство – казах аз. – Можем да използваме думите на Лилиан Грей за лечението и това, което тя е знаела за причинителя на ОМИН, за да им докажем, че за тях е безопасно да навлязат в страната и да ни помогнат да свалим от власт Грей. В миналото не е ли имало мироопазващи сили?
– Ние имаме сделка. Оазис срещу провизии – рязко добави сенатор Круз и се обърна, за да погледне към Коул. – Отстъпваш ли от поетите обещания?
– Не. Кълна се, че няма да сторим това – каза той, а двете му ръце бяха положени пред него в омиротворителен жест. – Съвсем нормално е да се поуплашим преди такава Операция. Може ли да поприказвам насаме с Руби за няколко минути?
Сенатор Круз се изправи сковано и хвърли недоволен поглед в моя посока, докато излизаше от стаята и затваряше решително вратата зад себе си.
– Говори с мен, съкровище! – помоли Коул. – Обясни ми какво се случва в тази твоя глава.
– Трябва да задържим плана за Оазис, но вярвам, че ще е по-добре да премислим подхода си към Търмънд. Нико няма да успее да се справи с напрежението, а и каква е гаранцията, че въобще ще го вкарат там. Не е нужно да се правим на Лигата – да се провалим при очевидно нападение.
Коул се изсмя безрадостно и се залюля назад в стола си.
– Знаеш ли защо това се превърна в основната им стратегия? Невинаги е било така. Албан от години се опитва да извадия наяве истината за Грей и качеството на живот в лагерите. Опита се да го постигне чрез пропаганда, целеносачена, емоционална манипулация. И всички съобщения, които смогваха да пробият стената, се усещаха някак кухи. Не че на хората не им пукаше. Просто вече бяха толкова затънали навътре в играта на Грей, а той им повтаряше през цялото време, че ако изведат децата си от лагерите, те ще умрат. За да може да сработи това, което предлага Лиъм, ще ни трябва не само да докараме родителите там, но и да изпитат желание да дойдат. И ако не допускаш, че СОП ще открият огън по цивилни, жестоко се лъжеш, Руби. Жестоко.
– Да, но досега не е имало подобна ситуация – отвърнах му аз. – Не можеш да знаеш със сигурност.
Чу се звук от удряне на метал и сетне проскърцване – Коул се пресегна към най-долното шкафче на бюрото и го затвори отново. Изправи се и започна да разстила по празната му повърхност листове хартия, които залепваше там с удар – по един, нареждайки ги в прави редици като отвратително ехо от съдържанието на снимките.
Те бяха – всичките бяха снимки на деца, облечени в тънки, закодирани по цветове лагерни униформи, с черни идентификационни номера, изписани по гърбовете им. На някои от тях очите бяха отворени, ала на повечето не бяха. Някои бяха разкървавени – с подути лица. Други изглеждаха така, сякаш спяха.
Единственото нещо, което присъстваше неизменно във всички, беше дългата празна канавка в краката им.
– Откъде си ги взел? – прошепнах аз.
– Разпространение ги пуснаха преди няколко дни – отвърна Коул. – Не смятам, че е необходимо да ти казвам, че не са фалшифицирани, независимо колко много се стараят да докажат това приближените на Грей в новинарските емисии.