Поклатих глава, чувствайки се, сякаш всеки момент щях да изпълзя извън кожата си. Щеше ми се да се отдръпна назад, ако имаше въобще накъде да се измъкна. Но в случая стените се огъваха над главата ми, падаха върху мен и ме притискаха, притискаха, притискаха.
Трябваше да изляза от тази стая. Дланите ми бяха подгизнали от пот и бяха прекалено хлъзгави, за да отворят вратата. Коул ме хвана за ръката и ме принуди да застана пред бюрото. Накара ме да погледна към снимките и да ги видя. Да попия кръвта, костите, празните погледи...
– Ето това са хората, с които се борим – каза той. – Това е реалността. Това са хора, които няма да се притеснят да убият когото и да било, ако противостои на заповедите им. Ето това ни струва нашето колебание. Ето затова трябва да се борим. Революциите се печелят с кръв, а не с думи. Тези снимки бяха разпространени преди дни и с какво помогнаха хората навън да бъдат въвлечени? Да се ядосат достатъчно, че да се надигнат и да протестират? С нищо. Руби, дори това не е достатъчно. Болшинството си мислят, че снимките са манипулирани.
– Пусни ме! – Преборих се, за да се освободя от захвата му, а подът под мен се издигаше и се въртеше. Това лице! Познавах това лице... Момичето в зелено...
– Никой няма да се бие вместо нас, Руби... Ние трябва да се бием. Ние трябва да сложим край на това. Да отговорим на силата със сила. Всяка секунда, която хабим, докато се въртим в кръг и обсъждаме едни и същи глупости, е време, в което бихме могли да спасяваме тези деца от нещо подобно. Какво си мислиш, че е причинило това? Тези деца са били пребити до смърт. Дали е било защото са се опитали да избягат? Или пък са ги заловили по време на бой? Дали пък някой агент на отряд „Пси“ не е превъртял? Това въобще има ли значение?
Боже мой! Щях да повърна. Притиснах юмруци към очите си, опитвайки се да си спомня как дишах обичайно.
– Тези снимки са от Търмънд... Това е Търмънд... Това момиче... Това момиче в зелената униформа...
Захватът на Коул върху мен се усили. Имах смътното усещане, че той бе единствената причина, поради която все още се държах на краката си.
– Познавам я. Името ù е... беше... Ашли. Тя бе от по-големите момичета в моята...
– В твоята колиба ли? – довърши Коул. – Сигурна ли си? Може би трябва да погледнеш отново.
Направих го, но това не промени нищо. Бях живяла с тези момичета години. Познавах лицата им по-добре от моето собствено. Ашли вече бе стояла в Търмънд повече от година, когато аз се появих там. Тя се грижеше за нас така, както една голяма сестра би го правила. Тя бе мила. Тя бе...
Мъртва.
– Добре – каза тихо Коул. – Съжалявам. Вярвам ти. Толкова съжалявам. Въобще нямаше да ти ги показвам, ако знаех. Източникът, който ги е продал на Разпространение, не е идентифицирал лагера, от който са.
Господи... Тази канавка... Осъзнаването на истината се стовари около мен с гръм. Те ги хвърляха в тази канавка, нали? Това ли бяха получили? След всичко преживяно – това?
Прекалено късно беше.
Това бе Търмънд. Това бе истинско. Ние не действахме достатъчно бързо. Не бях имала шанса да стигна до тях навреме. Жлъчният ми сок се надигна и аз се отърсих от захвата на Коул, падайки на колене. Едва успях да наведа лицето си над кошчето за боклук, преди да повърна всичко, което се намираше в стомаха ми.
Щом отново се завърнах в настоящето, Коул държеше косата ми назад с една ръка, а с другата масажираше гърба ми с кръгообразни движения. Обгърнах с ръце пластмасовия контейнер и се отдадох на жилото на сълзите.
– Източникът разкрил ли е какво е станало? – използвах кърпичката, която той ми подаде, за да си избърша устата. Чувствах главата си изпразнена, все едно се изплъзвах извън момента и започвах да оказвам съпротива на дърпането.
– Направили са изявление, според което един от стационираните там агенти на СОП е вкарал тайно в лагера мобилен телефон и е успял да заснеме децата. Руби,... мисля си... не ми се иска да го вярвам, но ми се струва прекалено нагласено това да се случи и скоро след това да затворят лагера. Там има повече от три хиляди деца, а другите лагери са малки и препълнени. Възможно ли е те да се мъчат да намалят живеещите в него деца преди обявяването?
– И преди са убивали деца – напомних му аз. – Онези, които се опитваха да избягат... Оранжевите. Червени, които не се оставяха да ги контролират. След като се е случило веднъж, ще се случи отново. Те ще продължават да правят това. Докато ние стоим и чакаме да получим полезна информация, те умират. Това едва ли е само заради доказателства. Не и за Търмънд. Трябва да освободим тези деца веднага.