Зърнах бъдещето с безжалостна яснота и то не представляваше път. Не беше и небе. Не бе нищо красиво. То бе елекричество, пеещо чрез метални окови и решетки. То беше кал и дъжд... и хиляди дни, които кървяха в поток от чернота.
Коул вероятно го усети или го видя, отразено в лицето ми, защото се отпусна назад и най-накрая ме пусна.
– Ще ни потрябват действителни бойци за атаката над Търмънд – казах аз. – Обучени войници, които да проникнат първи.
– Съгласен съм – отвърна Коул и погледна настрани. – Хари... Хари ни предложи да ни помогне в битката. Аз не смятах да се съгласявам. Мразя дори самата мисъл, че ще съм му длъжник, но вече нямаме никакво време за губене. Нико е прав. Единственият начин да се преодолее защитата на лагера е като ги нападнем отвътре. Ще видя дали не мога да подкупя някой от агентите на Специален отряд „Пси“... Все някой трябва да познава някого там...
– Не – казах с напълно спокоен глас. – Трябва да съм аз. Аз трябва да съм тази, която ще се върне. Агент на СОП може да размисли, да вземе подкупа и после да предаде на управниците информацията за това, което ще правим. Ако трябва да се извърши, аз ще се погрижа за това сама.
– Другите никога няма да се съгласят с подобно нещо – каза тихо Коул, но не изказа неодобрение. Той явно не искаше да ме спира.
– Знам – признах аз. – Затова и няма да им казваме до момента, до който не се наложи.
През следващата седмица лицето на Ранчото сякаш започна да се променя.
Кайли и другото дете, с което бяха отишли да търсят племената, се завърнаха победоносно, докато Лиъм два пъти се отправи да търси Оливия, но и двата пъти се завърна с празни ръце. Ако се бе почувствал разочарован заради изгубеното време и изхабения бензин, той поне не го показа. Част от мен пък се чудеше дали не използваше времето, за да се махне от всички нас за няколко часа, като отвеждаше Красивата Рита в посока на изгряващото слънце и се завръщаше навреме за залеза му.
Новите попълнения бяха достатъчно благоразположени. В групата от пет Сини, които се бяха върнали – Изабел, Мария, Адам, Колин и Гав, – всички бяха служили в стражата на Ийст Ривър и на теория знаеха как да използват оръжия. Проблемът беше, че след месеци, прекарани в пустошта на Юта, и изглеждащи така, сякаш бяха преживели метеоритен апокалипсис, те бяха свикнали да приемат заповеди само от Гав, който пък не се наслаждаваше особено на факта да ги приема от когото и да е – особено пък от „стар тъпанар“ като Коул. Той се оплакваше от неудобните условия за спане, от обикновената скромна храна, която ядяхме, от миризмата на шампоаните, все едно беше някакъв изтънчен познавач на флоралните нотки в аромата. Гав беше нисък и набит, с поруменели страни и изглеждаше достатъчно жесток, че да иска да се бие, но само ако много му се помолехме.
Сагата за Задника Гав приключи, когато Коул го издърпа за ръката по време на една вечеря, заведе го в стрелбището и заключи вратата зад тях. След пет минути и един приглушен изстрел, Гав излезе като отборен играч, а Коул вече нямаше вид на човек, който иска да запали косата на хлапето.
Другото племе беше някаква група от Зелени, която прекарваше дни в обикаляне на различните компютри, към които местните Зелени сега изглеждаха приковани нощем и денем, дори и ако това бе само за да попречат на новите ръце да бърникат из техните настройки. Едно от момичетата – Мила – предложи да се присъедини към тактическия екип, но се налагаше да работя с нея всяка сутрин, за да успея да ù разясня какво означаваше всеки сигнал с ръка, така че тя да може да следва командите ми.
Третата група, която пристигна два дни след тази на Мила, просто ни откри. А ние ги познавахме.
Нико беше забелязал тримата тийнейджъри, които се оглеждаха около „Смайлис“, очевидно привлечени от полумесеца, който бяхме боядисали върху вече бившата врата на бара. Кайли и Лиъм едва не бяха побегнали към вратата на тунела, за да ги посрещнат. Но чак след като видях на монитора държанието им и начина, по който Лиъм тупаше по гърба едното от момчетата с рошава тъмна коса и почерняла кожа, аз го разпознах.
– Ваши приятели ли са? – попита Коул и излезе от офиса, докато те петимата приближаваха към нас през тунела, смеейки се и приказвайки един през друг в опит да получат отговори на своите въпроси.
– Спомняш ли си Майк? – каза Лиъм и направи жест към хлапето с бейзболна шапка на „Чикаго Къбс“. Той беше по-слаб, отколкото го помнех – поне с пет килограма по-лек заради стреса и напрежението по пътя, – но го познах по бдителния поглед, който хвърли в моя посока. Хлапето ми кимна сковано, а след това се обърна, за да приеме мечешка прегръдка от Луси.