При тази картинка Коул подсвирна лекичко.
– Разбирам, че не ти е фен.
– Чувството е взаимно – уверих го аз. Майк не ме бе харесвал или не ми се беше доверявал, а и никога не бе пожелал да отвори очите си, за да види ясно какво представлява Кланси.
– Това тук са Оли и Гонзо. Те са братя – Лиъм продължи, сочейки към двамата тийнейджъри, които стояха отстрани. Единият, мисля, че беше Гонзо, държеше ръката си върху импровизиран нож, направен от парче стъкло, пръчка и плат.
– Заедно обикаляхме като охрана. Момчета, гладни ли сте? Май вечерята съвсем скоро ще е готова...
Хванах ръката му, преди той да отведе групата.
– Не бива да им казваш за Кланси.
– Вече го направих – призна ми той с тънък глас. – А и на тях не им дреме, поне докато си стои заключен.
– Ако те се опитат да го открият...
– Няма – каза Лиъм, издърпвайки ръката си. – Те не са тук заради него.
Исках да го питам какво точно имаше предвид с това, но той вече беше изчезнал, тичайки да достигне останалите. Зу, която бе наблюдавала сцената наблизо в коридора, дойде и застана край мен, поглеждайки нагоре с въпрос.
– Ще ти кажа по-късно – обещах ù аз. Защото нямахме време. Нямах възможност сега да мисля за Лиъм, да не говорим за това постоянно да го издирвам в гаража, където той се криеше.
Сутринта, след като Зелените усъвършенстваха камерите, поставени в очилата, две и половина седмици преди първи март, Кайли откара Томи и Пат извън Калифорния. Те се придвижиха по второстепенни пътища и околовръстни шосета, докато не достигнаха Елко, Невада – най-близкия град до Оазис, който не представляваше повече от няколко къщи, печащи се на пустинното слънце. Момчетата прекараха следващите няколко дни в покрайнините на града, като ту се появяваха, ту изчезваха, но всичко това бе достатъчно, за да породи съмнение в някои алчни за пари души, които да ги предадат, за да получат награда. В един момент ситуацията беше на косъм, когато изглеждаше, че агентите на СОП, които ги бяха прибрали, щяха да ги отведат извън щата, някъде нагоре към лагер в Уайоминг, но в последния момент бяха сменили курса си.
Очилата им уловиха всичко. Имахме места на първия ред, докато децата бяха откарвани през пустинята, докато ги приемаха в Оазис, докато преминаваха през коридорите с множеството им врати, докато ги вкарваха в стаите им, докато агентите на отряд „Пси“ ги малтретираха, за да покажат надмощие, и цапардосаха Томи толкова силно, че му избиха очилата от лицето. Успяхме да установим времето за храна, за изключване на светлините, смените на караулите, както и да сравним списъка на персонала, който намерихме в мрежата на СОП, с лицата, които видяхме.
След ден вече бяхме проучили всички сгради. Лагерът бе двуетажна постройка, скрита от чужди очи посредством висока електрическа ограда и брезентови сенници, както за да предпазват от слънцето, така и да блокират погледи към двора отгоре.
Узнахме също, че седмичната доставка на припаси идва в четири и половина всеки петък сутрин. Шумните двигатели и гумите, които дъвчеха чакъла и мръсотията, обявяваха пристигането им.
– Батериите в камерите скоро ще се изтощят – предупреди ни Нико.
– Всичко ли е запаметено и свалено някъде? – попита Лиъм, докато стоеше зад него и непосредствено до очевидно впечатлената сенатор Круз.
Нико се обърна назад в стола си.
– Да, но защо?
Лиъм се втренчи в пода.
– В случай че се наложи да насочим вниманието си към тях, докато планираме действието и времето.
– Значи, няма какво друго да се стори – добави Коул. – Можем само да тренираме. И да чакаме.
Четири дни на чакане.
Четири дни на основни тренировки по самоотбрана.
Четири дни на напомняне на децата, че трябва да държат предпазителя на пистолета спуснат, докато не са готови да стрелят, да се подготвят за опасностите, когато бе необходимо, и да използват способностите си преди дори да си помислят за стрелба.
И сега, ден трети от репетициите. Първият от тях беше протекъл достатъчно просто, защото повечето от децата в тази група, поне онези от Ийст Ривър, имаха опит с превземането на голям камион, движещ се по шосе. Наложило им се беше да го направят няколко пъти, за да откраднат провизии. Номерът се състоеше в това постоянно да им се повтаря, че по време на процеса не можеха да унищожават камиона.
Когато се наведох, за да вдишам от чистия, студен февруарски въздух, коригирах каишката на тактическата ми каска и я затегнах дотолкова, че я усетих да се впива в меката кожа под челюстта ми. За пръв път бях навън от около... струва ми се месец. Беше ни разрешено да се разположим точно край вратата за зареждане на гаража.