Отнело ни бе почти половин ден да разчистим пространство в гаража и временно да преместим колите, мотора на Лиъм, както и по-обемистите мебели и щайги отвън. Видях го как се обляга назад, като че ли искаше да се увери, че все още са от другата страна на сградата, където ги бяхме оставили. Днес определено ми бе трудно да нацеля точното му настроение, защото то сякаш се променяше с всяка минута.
Децата зад мен бяха като купчина разхвърляни черни униформи. Всяка от тях беше осигурена и докарана тук от Лиъм и останалите, които се занимаваха с набавянето на продоволствия и оборудване, и то единствено и само защото приличаше на тези, които носеха агентите на СОП. Външният вид на децата се довършваше от автоматите в ръцете им. Всеки бе прекарал часове през последните три дни в импровизираното стрелбище, което бяхме изградили. Бързото изстрелване на куршумите бе закалило нервите ми повече, отколкото очаквах. Завързването на черните кубинки, нагласяването на кобури и колани ме бе накарало да се чувствам така, сякаш се завръщах обратно в черупка, която бях изоставила в деня, в който се разделихме с Лигата. Нелошо занимание, поне действаше успокоително. Усещах краката си прикрепени непоклатимо към земята, благодарение на добавената тежест на необходимите за битката оръжия.
Лиъм сложи ръка на рамото ми, за да потърси опора, докато оправяше ремъка на пушката си, и за десети път днес долових как гърдите ми се стегнаха, а ръцете ми се свиха около собствения ми пистолет. Като се сетех, че си бях мислила, че присъствието му в Детската лига щеше да го унищожи и да погуби всяка добра част от него. Единственият човек, който го тласкаше в тази престрелка, бях аз.
– Започни!
Стигнахме до вратата, обзети от прилив на енергия, подплатена от свръхнетърпеливост, и се заизнизвахме през отвора. Усетих как адреналинът близна сърцето ми, докато броях наум. Двамата Сини пред мен – Джош и Сара – доближиха мерниците до очите си и пристъпиха в импровизирания коридор, който бяхме съградили от палети, симулирайки разположението на долния етаж, което бяхме видели. Те издигнаха ръце към Зу и Хина, които се преструваха на агенти на СОП, стоящи на пост във всеки край на коридора, и момичетата спретнаха драматично шоу, демонстриращо как биват захвърлени назад. Зад мен Лиъм се изсмя, което доста ме изнерви.
– Спрете! – Коул извика от високото място, което бе заел върху една от стълбите. – Момичета! Трябва да се отнасяте към това сериозно. В противен случай ще ви заместя. Нямаме достатъчно време, за да си правим шегички, не и когато този екип може и да не запамети разписанието си. Ясно ли е?
Зу и Хина оклюмаха от грубите му думи, но успяха да кимнат.
– Започнете отначало! – нареди Коул. – Всички обратно на начални позиции... Но този път, Лиъм, смени мястото си със Зак... Да, ти ще бъдеш зад Руби. Луси, излез навън... ти също, Мила! Съжалявам, дами, но вие просто не сте за тази Операция. Искам Гонзо и Оли да заемат местата им.
Лиъм отвори уста да каже нещо, но успя да се спре. Кимнах му набързо, колкото да му потвърдя, че всичко е наред. През изминалите два дни Коул постоянно правеше такива въртележки и замени, опитвайки се да се добере до най-добрата спойка в групата. Бяхме напът да постигнем необходимото, но процесът на раждане беше болезнен и чувствах преминаването на всеки изминал ден като тъп удар в тила си.
Какво ли не бих дала Вида да е тук до мен. Всеки ден проверявах с Нико, за да разбера дали не е получил някаква нова информация от тях, но последно се бяха свързали с нас само за да ни съобщят, че са съумели да пристигнат безопасно в Канзас.
– Започвайте! – И танцът започна отново от самото начало.
Навлизахме в гаража по двама – Гав, който бе вляво от мен, изсумтя, докато падаше на коляно. Той се престори, че прикрива Джош и Сара, които пък се правеха, че връзват със свински опашки ръцете и краката на Зу и Хина.
– Помнете – викаше Коул, с ръце, свити като фуния около устата му, – целта е да бъдете възможно най-бързи и тихи. Не стреляйте, освен ако животът ви не зависи от това. Овладейте агентите на СОП безшумно, така че да не могат да предупредят контролиращите лагера!
Зак и аз се втурнахме напред, той ме покриваше, докато се свивах в разстоянието между две палети, които следваше да представляват Контролната стая. Изпънах ръка към Луси, която сега играеше ролята на контролиращ лагера, отговорен за сигурността му. Тя направи крачка назад, а очите ù се разшириха от нещо, което ми заприлича на истинско притеснение. Стомахът ми се сви.